Духless

Отношенията ми с Питер приличаха на браковете между различни династии. Сигурно точно така младите принцове-престолонаследници, които са се женили за по-възрастни жени по политически причини или заради синята им кръв, са успявали да ги заобичат въпреки това. Защото щат–не щат, но им се е налагало да живеят с тях. Да живеят, да се чукат и да раждат нови престолонаследници. Затова са били принудени да ги обичат, откривайки някакви интересни черти в характера им, в маниерите им на поведение и във външния им вид. Иначе как биха могли да правят престолонаследници? Понякога от такива чувства тип „въпреки това“ са се раждали не съвсем нормални деца. Деца, заченати без любов.

И при мен беше същото. Тъй като идвах доста често в този град по работа, бях принуден да свикна с неговото сиво небе, променливо време, влажен климат и жълта вода от крана. А какви деца щяха да излязат от моята връзка без любов с Питер можех да си представя само в най-страшните си сънища.

Когато дойдох за пръв път в Питер, стигнах до извода, че заради депресивната атмосфера тук могат да се правят само следните неща: да се събудиш сутрин, да се надрусаш и да тъпееш; като се свестиш, да се удавиш във водка и да плачеш; да ридаеш от безизходицата и от сивото небе, да се провесиш през прозореца и да смесиш сълзите си с непрестанния дъжд. И да се чукаш. Да се ебеш отчаяно, тъй като разбираш, че заради тези уклони всеки твой секс може да се окаже последен.

По-късно, след като изминаха три години, постепенно започнах да свиквам с Питер. През това време вече идвах по четири-пет пъти в годината и се обзаведох с няколко познанства, няколко безсмислени любовни авантюри и още повече скандални истории с хулиганстване в клуба, сбиване по време на домашни купони и други такива. В онези години се опитвах да вляза под кожата на града. Да се впиша в елита и да възприема някои питерски навици, та най-накрая да престана да изпитвам тук такава мъчителна скука и депресия, от която ми беше страшно трудно да изляза дори и след като се върнех в Москва. Когато ми се струваше, че донасях в пътната си чанта камъни, откъртени от питерската мъка. Този период на флирта ми с Питер не доведе до нищо особено. Както ми бяха казвали преди това зрелите хора, които бяха живели и бяха родени в Питер, за да свикнеш с него, трябва да се научиш да разбираш тукашните жители. Които не бяха такива надути еснафи като в Москва, а бяха много по-културни и много по-необременени от онези плътски удоволствия, на които се отдаваха московчани. Безусловно питерци бяха много по-интелигентни, по-образовани и по-човечни от останалите жители на Русия. Неслучайно Питер се смяташе за културната столица. За своеобразен бастион на духовността.

Сега вече много по-добре разбирах града и неговите настроения. Не бих могъл да кажа, че пътят към това познание беше лесен и приятен, а по-скоро обратното. А пък истините, които ми се разкриха, не бяха достойни за количеството време, което човек изгубваше за тяхното постигане. Тук беше много по-добре да бъдеш безгрижен командирован и да не се обременяваш с тези изкилиферчени знания. Още повече, че тяхното постигане няма да ви помогне с нищо.

Основната тема на извисените духовно жители на Питер беше манията им за собствената им значимост и особеност. Всичките им разговори с московчани в крайна сметка се свеждаха до две теми: „Европейският Питер и московската Рязан“ и „Дай една стотачка до утре“. Сякаш над целия град тегнеше проклятието на „бившата столица“. Дори хората, които бяха пристигнали в Питер от губернията, веднага се заразяваха с този вирус. И също започваха да водят тези глупави разговори за културната столица: „По вашите улици има тълпи“, „Всички пари отиват в Москва“ и т.н. Те моментално научаваха историята на Питер и всички негови исторически паметници и знакови места (което само по себе си беше прекрасно), но понякога в желанието си да изглеждат като „истински питербургчани“ изпадаха в доста комични ситуации.

Веднъж се разхождах по улиците на града с един мой питерски познат, който вдъхновено ми доказваше колко хубаво е тук, „а пък при вас, в Москва, е същински ужас“. За това колко комфортно се чувства тук и как не ми завижда. Пътьом ми разказа историята на някои паметници на културата, а когато стигнахме до края на улицата, каза, че „тук е била една от най-опасните зони по време на артилерийския обстрел през войната“. След това ми сподели още нещо за ужасиите от блокадата на Ленинград, аз го изслушах с огромно уважение и се поинтересувах дали някой негов роднина не е загинал по време на блокадата. А той някак между другото най-цинично отбеляза:

— Не, какво говориш! Аз пристигнах тук от околностите на Мурманск преди три години — и продължи увлекателното си повествование за тегобите от блокадните времена.

С което ми даде храна за размисъл и за този сатиричен очерк.