Духless

В един момент на закритата платформа се появиха още две персони. Мъже на около четиридесет години. Единият беше облечен с дънки и пуловер за сметка на другия, който носеше костюм и бели маратонки. Като същинско застинало в осемдесетте години конте от времето на брейка. Веднага го кръстих наум брейкаджията. Те си стояха, пушеха си и бъбреха с леко подпийнали гласове. Аз също пушех цигара от цигара, в главата ми се стелеше мъгла и изобщо не се кефех на перспективата да се върна в спалния вагон при безсънния дърт пръдльо. От калейдоскопа фрази като „пазар“, „скъпо“, „направо се ебават“ и „няма да ги бъде“ разбрах, че както винаги, когато в Русия изпият един литър, разговорът преминава на икономически теми. (Следващата тема е външната политика и националният или еврейският въпрос, но по принцип вече е опасно да си близо до спорещите на такива теми.)

В този момент до ушите ми достигна следната тирада на брейкаджията:

— Знаеш ли кое е интересното. Роднините ми живеят в Нижни Новгород. Там местната бира струва тринадесет рубли. А в Москва вече е двадесет и пет.

— Е — отвърна му другият, — ясно е защо става така. Разни доставки, тинтири-минтири и в Москва вече е по-скъпа.

— Ха! — извика радостно брейкаджията. — А тогава защо саламът от Клинск струва еднакво и в Москва, и в Новгород? Него да не би да не го доставят? А?

Лицето на събеседника му, осветявано в тъмнината от крайпътните лампи, се покри с бръчки, предизвикани от трескавата дейност на мозъка му, който търсеше решението на този икономически проблем.

— Да… — каза той, — иди ги разбери…

— Точно така. И аз не ги разбирам. Просто там всички са серсеми. Или не могат да броят, или са тъпи. И на децата е ясно, че колкото и да струва нещо (е, в рамките на нормалното), всичко ще се изкупи.

— Да… — отвърна другият с интонация, която издаваше окончателното му объркване. — Така е.

Ще ви кажа честно, че vox populum е страшна сила. В нея има нещо от хуните. Тя е конница, която помита по пътя си всички ажурни замъци на социалните, икономическите и философските схеми, които учените мъже изграждат всекидневно (и срещу доста пари). Гениите на маркетинга и мениджмънта. Само ако знаеха тези местни Бийвъс и Бътхед какви катастрофално огромни суми получаваха всички тези отдели по маркетинг, логистика, регионална дистрибуция и планиране. Колко време се губеше за изчисляване на цените за далечните региони, за да се намалят загубите, за да се съкратят маржовете и тъй нататък, и тъй нататък. За да може там, в отдалечения от Москва регион, някакъв си брейкър да има възможност да си купи хем салам за мезе на водката, хем това да не удари олекналия му от покупката на водка джоб. И за да може да си купува все по-често и все повече. И срещу приемлива сума.

Само че — на ти сега. Ето го пронизващият като нож на бандюга аргумент: „Просто там всички са серсеми. Или не могат да броят, или са тъпи“.

В такива моменти най-силно усещаш колко си отдалечен от народа. Осъзнаваш колко излишни са усилията и трудът ти. Твоите, а следователно и на цялата армия мениджъри от всички звена на икономическата верига. Веригата, която те удря с другия си край по главата, макар да ти се струва, че я държиш здраво в ръцете си и я управляваш. Но в действителност тя е тази, която държи теб.

Върнах се в спалното купе в мрачно настроение. От основата на моята житейска платформа току-що беше извадена още една тухла. Още малко и цялата ми философия за живота щеше да рухне като Родоския колос. И едва ли някакви условни арабски търговци щяха да отмъкнат останките ми с камилите си. В мен нямаше мед. И нямаше как да ме претопят…

В спалния вагон всичко беше умряло. Надявах се, че ще бъде така до сутринта. Дъртият пръдльо хъркаше, сумтеше и сънуваше пети сън. Часовникът показваше два през нощта. Легнах и се опитах да заспя. По традиция спях много лошо във влака, който пътуваше от Москва за Питер. Виж, по обратния път спях добре. Очевидно това беше подсъзнателният страх в очакване на ЧУЖДИЯ ГРАД. Или може би превръщането на пиянството в махмурлук? Все едно, от каквото и да бе предизвикано това, спах отвратително. И се въртях. Непрекъснато преобръщах възглавницата си. Дърпах вълненото одеяло. Махах го. Отново се завивах с него. Борех се ту със студа, ту с жегата. Задрямвах, отварях очи, а след известно време отново се събуждах. Общо взето прекарах в това състояние известен брой часове и отворих натежалите си като олово клепачи в шест часа сутринта.