Духless

Естествено, корените на цялата тази „значимост“ се криеха в малкия мащаб на всичко, което се случваше в града. На всяко събитие, което излизаше от ритъма на града само на милиметър, се придаваше колосално значение. Независимо дали ставаше дума за ревю на колекцията на някой бутик (за пети път) или за посещение на питерски диджей в Ибиса. В последния случай всички водещи питерски журналисти (двама на брой) гърмяха със заглавия като „Нашите са в Ибиса!“ или „Питер дава тон“ (като че ли този диджей не се е притискал сиротно до стената, а наистина е бил хедлайнът на всички шоупрограми през сезона на острова).

Общо взето в града не се случваше нищо. Всички се варяха в собствения си сос, изсмукваха от пръстите си поводи, за да се съберат още веднъж и да обсъдят за четиридесет и осми път същите клюки, да злословят срещу Москва и след като се напият на вересия с уиски на някоя презентация, да разкажат за пореден път на познатите си, че тези дни заминават за Москва. Завинаги. С вече подготвен и много доходен бизнес. И как ще се върнат след една година, а пък те „ще си тънат тук в блатото си“. Но е ясно, че никой няма да замине наникъде и че всички тези истории ще се повторят през следващата седмица.

А по този начин ставаше ясно и цялото презрение на нашата европейска столица към Москва. Първо, заради затвореността на собствения й свят и заради липсата на събития от европейски мащаб в този европейски град. Второ, заради подражателството. Целият питерски елит, всички събития, клубове и ресторанти напомняха за Москва в умалени размери от преди пет-шест години. Всичко се свеждаше до противопоставянето на двата града. Ето, при нас са интелигентите хора, а при вас са търгашите, при нас казват правилно „парапет“, а при вас, тиквеници такива, кой знае защо казват „перила“. Тук ние сме заобиколени от паметници на културата (които толкова много обичаме, че ще се съпротивляваме до прегракване да ги дадем на частния бизнес, докато не се разпаднат окончателно), а вие сте заобиколени от клубове и т.н. Както е известно, ние най-много мразим онова, към което се стремим, което толкова старателно копираме, на което завиждаме и което искаме да притежаваме. Казано накратко, „обекта на желанието ни“. А завистта почти винаги се маскира със снизходително презрение.

Друг питерски проблем беше липсата на пари. В общоградски мащаб. Не, тук, разбира се, имаше богати и много богати хора. Но в по-голямата си част хората тук бяха бедни. С по-ниски заплати и по-малки възможности, но най-важното бе липсата на желание да работят. Да блъскат, да се гърбят или както там още се нарича. И този техен вроден мързел, мудност и страх да не се напънат не можеше да се компенсира с никакви „там, при вас, в Москва, са всички пари, при вас е правителството и банките, при вас е нашият Путин“. Предполагам, че онези московчани, които са вкарали бизнеса си и в Питер, ще ме подкрепят.

Затова в Питер можеше да се живее на заем. Тук ти можеш да дължиш две стотачки на приятеля си, този твой приятел да дължи две стотачки на своя приятел, а той на свой ред ти дължи две стотачки на теб. И тази кръгова зависимост беше в основата на много отношения. В един момент всички опрощаваха дружно всичко на всички, а след две седмици възстановяваха въпросния статут на квотата от дългове.

Тази бедност на аудиторията и то на най-активната й част от млади хора между двадесет и тридесет години удряше много силно по бизнеса. Съгласете се, че е много трудно да издържаш ресторант, ако всеки петък имаш по двадесет и двама посетители, от които двама плащат за четирима, а още осем души идват с онези, за които плащат, и довеждат и приятелките си.

Когато навлезеш в тукашния стил на живот, ти става абсолютно ясно, че жителите на северна Палмира изобщо не се различават от жителите на Москва. Те са същите еснафи, купонджии, чиновници и просто безделници, каквито има в Москва. Просто в града има по-малко пари, а оттам — и повече проблеми. И над града като гира, като тежка гира надвисва комплексът на бившата столица, която не се е окопитила през изминалите десетилетия. Той витае във въздуха и удря по мозъците на жителите като прибоя по крайбрежните улици на Нева. И с всеки следващ удар става все по-ясно, че въпреки всичките си опити да бъде столица, Питер все повече и повече става провинция.

Изобщо не мога да разбера защо този комплекс не беше изчезнал, но с него всички, които живееха тук, се чувстваха по-зле. Това напомняше разореното дворянство с вечните му амбиции и пълната му невъзможност да ги постигне. И заради това хората се мразеха и още повече мразеха града, в който живееха. А градът им отвръщаше със същото. Отмъщаваше им заради това, че са го построили върху кости, заради омразата и заради стремежа им да избягат оттук.