Духless

Щатът на представителството ни в Питер се състоеше от директора Володя Гулякин, неговата секретарка, мениджъра по маркетинга, шофьора, тримата пласьори на продукция (Даша, Маша и мисля, че беше Наташа) и момичето Полина, което изпълняваше неизвестни функции, но носеше гордата титла офис мениджър (когато я погледнах за пръв път, в мен се породи подозрението, че тя изпълнява предимно интимни функции). Представителството не се занимаваше с директни продажби, а само контролираше работата на нашите дистрибутори, маркетинговите бюджети и промоциите. Колективът приличаше на колхоз от новото време, в което цялата мъжка работа се вършеше от жени на заминалите на фронта мъже под диригентството на хитрия председател, когото не вземаха в армията по болест. Офисното пространство беше хитро преправено на килийки с различен обем, в които бяха настанени въпросните жени с цялото им огромно имущество. Те по цели дни пиеха чай и кафе и понякога прекъсваха това занимание, за да отговарят на обаждания от Москва или на клиенти. Освен асоциацията с колхоз, питерското представителство ми приличаше на околийска болница. Заради рутинната си и спокойна работа дори жените тук изглеждаха като болногледачки, чиято възраст не можеше да се определи. Бяха или на тридесет и две, или на петдесет и четири години. Всъщност всичко това напомняше болница за леки случаи, в която мирише на чистота, старост, бинтове и кражби. Да, да, кражбите също си имат миризма. Усещаш я, когато се озоваваш в колектив от дребни мошеници. Вероятно порите на телата им отделят някакъв специфичен хормон, който мирише на притеснителен срам, на мошеничество и страх. В светлината на последните идеи за преминаване към директни продажби настроението на директора на нашия питерски приют съвсем обяснимо не беше много добро. От една страна, той щеше да получи увеличение на щата и бюджета за маркетинг, но от друга страна, щеше да се нагърби с неминуемата лична отговорност за плана по продажбите, която вече не можеше да се прехвърли на неорганизираността на дистрибуторите.

Прекрачих прага на офиса, обзет от жажда да действам. Странно, но тукашната атмосфера на мудно безделие винаги предизвикваше в мен обратното желание. Вероятно от чувство за конфронтация. Поздравих персонала, който днес беше представен в пълен състав и се тълпеше във фоайето. Съгласно американските корпоративни правила стиснах ръката на всяко от момичетата, макар че бих могъл да ги целуна и по бузките, както бе прието при сладникавите французи и вечно похотливите италианци. Но, честно казано, перспективата да целуна тези жаби изобщо не ме въодушевяваше и затова избрах подчертано деловия англосаксонски стил.

И всички бяха много радостни, и всяка ми каза нещо от сорта на „Добре дошли!“, или „Как пътувахте?“, или „Хареса ли ви Питер?“, или някакви други подобни глупотевини, които съответстваха на момента. А по лицата им бяха изписани различни реплики или коментари на тази сцена от сорта на „Бива си го, симпатичен мъж“, или „Столичен малоумник“, или „Дали да не го попитам ще ми платят ли майчинството, ако стане нещо?“ И по челата на всички, сякаш изписан с червен маркер, пулсираше единственият въпрос, който ги обединяваше: „ЗАЩО?“

Греейки от гостоприемство, Володя се появи, тръгна към мен и дълго ми стиска ръката. Тук се появи един много деликатен момент. Ако той ме беше посрещнал заедно с всички във фоайето, щеше да покаже на служителите си, че също е много развълнуван от появата на московския посетител и бърза пръв да му даде клетва за вярност. Подобно блюдолизничество би могло да разклати статута му на местен болярин в очите на челядта и би означавало пълното му преминаване под моя юрисдикция по време на посещението ми. От друга страна, ако беше останал в кабинета си, би демонстрирал пълно неуважение към мен, което нямаше да остане безнаказано. А когато ме посрещна насред пътя, като господар на къщата, Вова изцяло спази кодекса на честта на корпоративния самурай. В чието имение цари пълен ред и пълно разбиране за процедурите на демонстрация на делови респект.

— Добре дошли в града-герой Санкт Петербург — усмихна се Вова.

— Благодаря. Как сте? Конкуренцията още ли не ви е победила?

— Мисля, че не е, засега всичко е тип-топ! — Това беше още една от англосаксонските фрази, които заедно с „оки-доки“ предизвикваха у мен позиви за повръщане. — Ще пием ли кафе?

— Разбира се, че ще пием, Вова, разбира се. За колко часа насрочи срещата с дистрибуторите?

— За два часа след обед. Вече ми спукаха телефона да звънят, питат какво са намислили московчани.

— Я стига — настроих се на шеговитата вълна, която той подхвана, — какво можем да намислим за вас? Просто ще си поговорим два часа за природата и времето и ще се разотидем.

— Е, искаш ли да изпием по едно кафе и да отидем да обядваме?

— Не, Вова, ще обядваме утре. По-добре кажи на секретаря си да ми подготви данните за оборотите на клиентите, задълженията по дебитите, рекламните бюджети и изобщо — ти си знаеш. И помоли персонала да не се пръска.