Духless

Моят съсед като една същинска чучулига вече седеше и си приготвяше чай. На това място започнах да осъзнавам, че той вероятно е изпратен тук, за да отрови пътуването ми с глупостите си, като ми разказва за туристическите си подвизи и младостта си. Седнах, отворих една кутия сок и започнах да поглъщам жадно съдържанието му. В това време пичът настрои сутрешната латерна на словоблудството си. Загряваше, мръсникът. Обстрелът започна с „как спахте?“ (нямам думи, земляк), „скоро ще пристигнем“, „трябва да си вземем чай“. Аз се съгласявах едносрично и се правех, че искам да извадя нещо от чантата си. Пребърквах методично джобовете си, готвех се да изляза на закритата платформа и други такива. В този момент пръстите ми се натъкнаха на нещо, увито в целофан. Извадих го бавно и крадешком го погледнах. В целофана имаше бяла субстанция.

„Какво има в пакетчето?“ — пита зрителят от Тюмен от клуба на знаещите.

Може би сол? Защо да е сол? Какво ще соля? Храна за из път? Да не би да съм донесъл варена кокошка във влака? А може би съм турист, а? Догадката прерязва мозъка ми като бръснач. Беше ясно какво е това. Прах. Мозъкоубиец. „Тайд“ за мозъчните гънки. Или, казано с една дума: кока.

Вирнах пръст нагоре и казах на туриста:

— Един момент. Ей-сега ще се върна.

Грабнах тясната брошура, която рекламираше вагон-ресторанта, и едно списание и се стрелнах като куршум към тоалетната. За щастие, в този ранен час за махмурлии тя беше свободна. Отворих вратата, разгърнах списанието, сложих го на мивката и изсипах съдържанието. Разделих го внимателно на две магистралки и засмуках бързо дозата.

„Приятен път!“ — пожела ми рекламата на Министерството на транспорта на двадесет и четвърта страница.

— Благодаря — отвърнах на глас.

Излязох на закритата платформа. Около пет минути гледах тъпо през прозореца. Събудих се окончателно. Подвижността на ставите ми се възвърна и изпитах известно благоразположение. Върнах се в спалното купе.

Последният час преди да стигнем до Питер прекарах в добро настроение. Смеех се на шегите на дъртия пръдльо и слушах внимателно разказите му за Олгино. Казах му, че обичам да свиря на китара (да бе, само ми дайте инструмента и веднага ще засвиря). Смеех се от сърце и тъй нататък.

Най-после влакът пристигна в Питер. Взех чантата си, сбогувах се дълго със съседа си, пожелах му приятна командировка и казах нещо от сорта на това, че „няма да е зле да пътуваме заедно и по обратния път“. Задавих се от смях и слязох на перона. Минах покрай влака, после през сградата на гарата и се обадих на питерския служител Льоша, който трябваше да ме посрещне. Излязох навън и запалих цигара, макар че не ми се пушеше. Дръпнах два пъти и я запратих по Питер. Питер моментално ме замери с шепа дъжд в лицето. Днес времето беше такова.

Льоша дойде. Беше младо момче на около двадесет и пет години, което винаги, когато го виждах — денем и нощем, ходеше с тъмни очила. Съдбата бе отредила да носят тъмни очила през нощта на дилърите, на студентите, на юнаците от дискотеките и на заклетите наркомани. Т.е., когато си слагаш тъмни очила, ти или искаш да изглеждаш като един от изброените по-горе субекти, или си пълен льохман. И като че ли не би трябвало да носиш тъмни очила и сутрин, когато вали дъжд. Но Льоша не разбираше това. Ако го разбираше, нямаше да кара тази странна лада и щеше да живее в Москва. „Сигурно е наркоман“ — помислих си аз и отново ме напуши на смях.

Двамата се качихме в колата. По радиото свиреше някаква идиотска бърза музика. Дънеше много високо.

— Пречи ли ви музиката? — изкрещя ми Льоша. — Много обичам да слушам бърза музика високо. Ободрява ме.

— Няма проблеми — отвърнах. Всъщност тази музика ми идваше много добре.

Облегнах се назад и го помолих да ме закара в хотела.

— Ядохте ли вече? — попита ме Льоша.

— Аха — кимнах. И добавих, но наум: „Най-вече през носа“.

Потеглихме. Движехме се по булевард „Николаевски“. На ъгъла, на стенда за реклами имаше плакат за гастрола или за концертите на някакъв оперен певец. „Изпълнител на арията на Ленски или някой друг“, гласеше рекламата.

Аха. Точно така. Какво ми готви бъдещият ден? Само въпроси.

И наистина, пътят с кокаин от сутринта беше крачка към неизвестността…

Затворих очи. Бях в Питер.

Питер

Селцето, гдето вехнеше Евгений,

бе кътче най-прекрасно…

А. С. Пушкин. „Евгений Онегин“