Духless

Този мъж беше извадил голям късмет, защото не отиваше в Горно нанадолнище, а в Питер и то в спален вагон. Сигурно семинарът щеше да е за старшите касиери или нещо такова. Нямаше никакво съмнение, че по пътя към гарата дъртият пръдльо си бе мислил, че късметът ще му подхвърли още един бонус във вид на млада спътничка. На която през целия път ще пили мозъка, ще й досажда с въпроси за живота и на това отгоре ще изтърси нещо от сорта на „ще се обърна, не се притеснявайте“, за да не излезе от спалното купе, когато тя поиска да се преоблече. А пък всъщност, изродът му с изрод, щеше тайничко да надзърта, за да види женските прелести.

Но този път тъпата съдба му бе изпратила не млада едрогърда мадама, а един доста напоркан пръч — т.е. мен.

Между другото, успях здравата да се наквася преди тръгване в италианското заведение „Тратория“, което се намираше на улица „Садово-Черногрязска“ заедно с моята приятелка Юля, за която вече споменах. С нея се срещнахме по един прекрасно измислен от мен повод: бях й купил две книги (аха, и на мен ми е много смешно), но всъщност просто ми се щеше да я видя още веднъж. Тъй че двамата с нея седяхме в тази кръчма и водехме умни разговори, а в същото време аз си мислех колко хубаво би било, ако правехме секс. До тръгването на влака имаше още два часа и, общо взето, ако не бях чак такъв тъпанар, можех да наема стая в някой хотел. Но тук отново влязоха в сила друг вид обстоятелства. Проблемът беше в това, че аз отдавна се бях отучил да общувам с нормални мацки. Умеех доста добре да въртя номера пред изтребителките, да поддържам тъпите им разговори за бутици и СПА-центрове, да правя всевъзможен секс в тоалетните между две магистралки кока и други такива гадории. Но просто не можех да сваля едно момиче, което ми харесва, извън купоните, да му подаря цветя, да насоча ресторантския разговор към кревата или нещо друго от този сорт, както правят нормалните хора. Моментално ме обземаше див ужас, а пък ако изпитвах към въпросния обект и нещо повече от банално полово влечение, положението направо ставаше неудържимо. Изпадах в такъв шок, че заприличвах на Железния дървар. Очевидно цялото това киснене в компанията на себеподобни мумии окончателно беше унищожило способността ми да общувам с нормални хора.

За да прикрия вълнението си, започвах да поркам бързо, да говоря много (предимно глупости), да се кискам и изобщо да се държа като абсолютен льохман (защо „като“, при положение, че все по-често си мислех, че съм точно такъв). Така стана и този път. Придържайки се към високия стил, някак много бързо се спихнах, притесних се и — моля да проявите снизхождение — само след четиридесет минути се нашморках. Тя беше толкова любезна, че ми припомни кога тръгва влакът ми, закара ме на гарата и си отиде.

И ето че аз влязох в купето с натежала глава, пиян и ядосан на себе си. С едничката мисъл да се стоваря на леглото и да заспя, спасявайки се от каквито и да било разговори. Но ето ти изненада:

— Добър вечер!

Аха! Добър вечер, да ти го начукам. Дъртият пръдльо лежеше и ме гледаше толкова въпросително над очилата си, като че ли му дължах сто долара. Като възпитан човек, избоботих в отговор „добър вечер“ и започнах да слагам своята прекрасна, купена съвсем наскоро чанта „Fila for Ferrari“ на полицата за багажа, като на това отгоре се опитвах да преценя с пиянския си поглед дали мястото не е много прашно.

Седнах на леглото. В това време дъртият пръдльо започна да ме обстрелва с уводни изречения, които нямаха никакъв смисъл и значение, от сорта на: „скоро ли ще тръгнем“, „ако искате да четете или пък ако искате да хапнете, можете да не гасите лампата“. Да бе, дори и да исках, щях да те видя как щеше да го направиш, ако беше на мое място. Като на всичкото отгоре той изричаше всичко това с много муден глас и премесваше речта си с най-различни паразити от сорта на: „тъй да се каже“, „може би“ и други. И беше абсолютно ясно, че този скапан мръсник нямаше за какво да си говори с мен, а по този начин просто се опитваше да ме проучи, понеже току-виж по време на разговора изтърся нещо важно, което ще му позволи да разпознае в мен коронован крадец, качил се в този спален вагон, с цел да открадне нещастните хиляда рубли командировъчни ТОЧНО ОТ НЕГО.

Най-после влакът тръгна. Поддържах с нежелание разговора за това „дали ще ни донесат чай или да отидем да си го вземем сами“ и други такива глупости. Мъжът видимо се поотпусна и в един момент ми каза:

— Значи вие също отивате в Ленинград?

— Не, аз отивам във Владивосток — отвърнах му съвсем сериозно, усещайки, че направо ще откача от тъпотията на този въпрос.

— Аха. — Мъжът се опита да пресметне нещо в кухата си кратуна. — Но през Ленинград, така ли?

— Ами, да — потвърдих още веднъж, осъзнавайки, че няма нужда да споря с този топографски кретен, който на стари години смяташе, че Владивосток и Питер са в една и съща посока. — Има ли друг начин?