Духless

Drive boy dog boy
Dirty numb angel boy
In the doorway boy
She was a lipstick boy
She was a beautiful boy
And tear boy
And all in your inner space boy
You had
hands girl boy
and steel boy
You had chemicals boy
I’ve grown so close to you
Boy and you just groan boy
She said come over come over
She smiled at you boy

Underworld. „Born Slippy“

Влакът

Runaway train, never going back
Wrong way on a on-way track
Seems like I should be getting somewhere
Somehow I’m neither here nor there.

Soul Asylum. „Runaway Train“

И ето, че пътувах за Питер. Именно пътувах, а не летях в бизнескласата на самолета. Макар че корпоративните самураи винаги трябваше да се придвижват по този начин. Самолетите пораждаха в мен панически ужас, особено ако бяха от вътрешните руски авиолинии. Когато трябваше да ходя в Париж, Милано или някой друг европейски град, страстта ми към пазаруване и каране на джет ски в чужбина надвишаваше страха ми от самолетите. Но тъй като летенето до руския град не ми обещаваше никакви такива чужбински радости, ми оставаше само голият ужас, хъндрид, зе фак, пърсент пюр. И направо си представях как лежа сред пластмасовите парчета от креслата и куфари „Delsey“ и „Samsonite“ и остатъци от човешки тела, пропити с миризма на алкохол и екскременти. И всичко щеше да стане, само защото някакъв пияндурник от проверяващия екип, вместо да завинти разхлабените болтове на крилата просто ги е набил с чук. И е отишъл да си допива, оставяйки в бордовия дневник бележката „няма нарушения“. Бррр!… Естествено, нямаше да видя никакъв пейзаж, а още по-малко щях да усетя някакви миризми. Но много често, особено когато бях в нетрезво състояние, обичах да описвам на приятелите си тези ужасни картини.

Тъй че в момента пътувах за Питер с влак. В спалния вагон на тъй наречения Николаевски експрес. „Ултрамодерен и комфортен“, както гласеше рекламната брошура. Но в действителност влакът, разбира се, беше пълно лайно. Вероятно пичовете от Министерството на транспорта бяха решили, че са най-хитрите хора в тази страна. И че ако сложат на крадливите и тромави стюарди и стюардеси шапки от изкуствена кожа и униформени палта с метални копчета (копирани от филма „Сибирският бръснар“), ако боядисат тук-там родния съветски влак и ако окачат на прозорците на покритите платформи калиграфски изписаната буква „Н“, ще се получи еби му майката какъв страхотен истински европейски влак. Но колкото и да повтаряш „хвала, хвала“, лайното си остава лайно и вкусът в устата ти не става по-различен. Когато влязох във вагона, си помислих колко ли са изцицали за тази „модернизация“ тарикатите от министерството и как сигурно се смеят на идиотите, които дават интервюта в стил „вече пътувам само с Николаевския експрес!“

В спалното купе вече имаше някакъв дърт пръдльо (fuck! Направо си мечтаех да пътувам сам). Въпреки че влакът още стоеше на перона, пичът вече беше застлал леглото си, беше опънал грижливо чаршафа и калъфката на одеялото, беше нагласил възглавницата си и беше легнал да чете книга. Щом ме видя, дръпна одеялото до брадичката си, но въпреки това успях да забележа, че е облечен с изгладена бяла фланелка.

Такива дърти пръдльовци ходеха в командировка много рядко. По принцип ги изпращаха в най-далечното Горно нанадолнище по някаква шибана причина от сорта на това да проведат семинар, посветен на запознаването на младите касиери с новите правила за използване на касовите апарати. Те се подготвяха за това събитие като за възкачване на трона. Събираха багажа си три дни и по няколко пъти слагаха и вадеха от куфара или чантата си своя любим исторически роман. Но след това, боейки се, че могат да се сторят прекалено умни на спътниците си и да си изкарат боя от тях на пияна глава, те изваждаха романа и го сменяха с някоя стара кримка на Маринина или на Дашкова. Жената на дъртия пръдльо по десет пъти на ден го питаше дали не е забравил да си вземе пантофите, а той започваше да се изнервя, да вдига кръвно и тъй нататък. После поемаше към гарата два часа преди тръгването на влака (понеже всичко можеше да се случи), прегръщаше и целуваше по три пъти жена си и децата си, на сбогуване получаваше от жена си наставлението „и да внимаваш там“ (макар че, честно казано, той вече нямаше причини да внимава, защото ако му се прищеше да направи нещо палаво, за целта можеше да използва само метлата) и излизаше от къщи.