Духless

— Ами можеш. Гаридо е в Ростов и аз също ще бъда там. За Гулякин твоето посещение е просто една разходка. Ти не беше в тази част на събранието и не чу нищо. Е, пратили те да провериш и ти ще провериш. Той ще ти спретне софра, ще ти доведе момичета и всичко, каквото трябва. Още повече, че е чул за похожденията ти в Москва и си мисли, че в Питер ще се отдадеш на гуляи. А пък сега аз просто те ориентирам. Той не може да ти попречи, защото не очаква, че си информиран. Общо взето вече знаеш посоката, в която да търсиш. Ако не успееш да го спипаш, просто го убеди, че регионите не бива да мътят водата с провокациите си. Защото вече започнаха да ми се дръвчат. И ако отмъкнат допълнителен бюджет от Москва, в кантората ще започне такава война, че мамата си трака!

— Благодаря ти, приятелю. Само че в момента това посещение изобщо не влизаше в плановете ми. Имам сума работа в Москва. Направо пълен кошмар. А сега и твоите хора ми се стоварват на главата с проблемите.

— Засега те са мои. Проблемите. А след това ще станат и твои. Той е много хитър човек. Нали го знаеш — като онези напористи крепостни селяни, които после са ставали фермери…

— Аха. Зная ги. Добре де. Благодаря ти за информацията. Ще се опитам да му покажа трудностите при зараждането на капитализма в крепостна Русия. Още повече, че имам диплома на историк.

— Постарай се, моля те.

— Вече се старая, swear — сложих ръка на гърдите си аз, — нашата професия е да вършим гадости!

Качих се в кабинета си и намерих на бюрото си един дебел плик. Видях на него логото на цигарената компания, разкъсах с удоволствие хартията и от плика на бюрото ми изпаднаха листовете с копията на учредителните документи на „ДЖЕТ ЛАУНДЖ“ ООД. Прегледах списъка на учредителите, видях в него Миша Зеленов, приятеля му Саша, своя приятел Вадим и СЕБЕ СИ. С посочените скромни шест процента. Усмихнах се и набрах номера на Вадим:

— Партнер?

— Партнер, партнер. Видя ли документите, които ти изпратих? Сам преснех копията от оригиналите.

— Чевръсто момче си ти.

— Бързо момче съм, брато, бързо. Тази вечер ще го полеем ли?

— Тази вечер заминавам за Питер.

— Виж ти! И аз заминавам в Питер за една седмица. А ти за колко време отиваш?

— Почти за три дни.

— Е, значи ще се видим, ако не стане нещо.

— Да. Още днес ще ти дам парите. Всъщност ти вече преведе ли им сумата?

— Още в петък, да не мислиш, че иначе щяха да оправят документите.

— О’кей. Тогава аз си отивам вкъщи, ела у нас към шест часа… Ще можеш ли?

— Винаги мога да дойда за пари, брато, за пари съм готов да дойда винаги.

— Вадим, а ти доволен ли си?

— Да. През нощта дори не можах да спя от вълнение. А ти?

— Аз също не можах да спя, но по друга причина. И също съм доволен.

— Значи, ще се видим.

— Доскоро.

Прекъснах връзката, изтегнах се в креслото и погледнах града през прозореца. И той вече изобщо не ми изглеждаше чак толкова мрачен…

В шест без петнадесет вече бях вкъщи, опаковах последния си багаж за командировката и проверих билетите, парите и картите си. След това запалих една цигара и отидох в спалнята да взема парите. Отворих гардероба и започнах да опипвам пространството зад старите дрехи, мислейки си, че вече е време да се обзаведа с нормален сейф. Макар че ако тази работа се издънеше, вече нямаше да имам нужда от никакъв сейф, подсказа ми съвсем справедливо подсъзнанието ми. Но аз сметнах това предположение за вредно и упадъчно и го пропъдих. И ето, че извадих на белия свят една след друга пет пачки по десет хиляди американски долара. Хвърлих ги на леглото, запалих цигара, погледнах ги така, сякаш си купувах дял от нефтена компания в наше време — т.е., сякаш това не беше съвсем правилна крачка и дори намерението ми беше политически късогледо, и реших, че всичко това би трябвало да ми изглежда като покупка на акции от „Майкрософт“.

Докато се чудех в какво да ги дам на Вадим, не открих нищо по-добро от това да откъсна от списание „Vogue“, което се търкаляше на масата, няколко страници и да ги пристегна с ластик. Събрах пачките, увих ги в страниците от списанието и превъртях ластика. На едната страница от списанието беше изобразено куче в някакъв умопомрачителен интериор. Спомних си сцената в столовата, усмихна се и казах: „Бау-бау!“

До влака ми оставаха шест часа. Вадим позвъни на вратата. За всеки случай погледнах през шпионката и отворих. Вадим ме видя да стоя на прага с пакета, увит в страници от списанието, в ръце и ми каза:

— С това ли се каниш да заминеш за Питер? Няма ли да ти е много?

— В какъв смисъл? — не го разбрах аз.

— Какво държиш в този пакет?

— Пари, Вадим, пари.

— А-а-а… А пък аз си помислих, че са наркотици.

— Това удря в главата по-яко от който и да било наркотик, брато…

Втора част Insomnia 12