Духless

— Аз… аз… никога не съм шмъркал. В смисъл… че веднъж май пробвах, но това беше отдавна. Помня, че веднага ме заболя главата. А сега не съм пил дори бира. Семейството ми си е вкъщи. Жена ми е тук… Нали разбираш?

На това място започнах да озверявам. Вова вече просто ме дразнеше. С удоволствие бих му забил един. По тъпата мутра с позачервения му от битов алкохолизъм нос.

— Виж какво, тъп бюргер такъв! През хуя ми е твоята бира и твоите семейни работи. Я ми кажи, вие там съвсем ли сте се побъркали? Вече не виждате ли кой какво говори? НЯМАШЕ МЕ ПОЧТИ ПРЕЗ ЦЯЛАТА ВТОРА ЧАСТ НА СЪБРАНИЕТО, ОТИДОХ СИ, РАЗБРА ЛИ?

— … Разбрах… защо да не разбера… само че шефът помоли да ти предам… че в сряда заминаваш за Питер. Вече ми дадоха и командировъчното ти. Запазих ти стая в хотела. Защо ми се караш? Добре де — нямало те е… Само че аз какво общо имам с това? Не ти се ходи в Питер, така ли? Кажи де, не ти се ходи, нали? Няма да заминеш и ще натресеш мен, така ли? А пък вчера аз цял ден обяснявах в службата, че проверяваш клиенти. Че контролираш работата на търговските представители. Аз какво съм виновен?

— Разбрах, Вован. Всичко разбрах. Ще замина за Питер. Не се притеснявай. Това е. Доскоро. Целуни жена си от мен.

Седнах на пода и закрих лицето си с ръце. Останах така пет, десет, двадесет минути. И в този миг ме изби на смях. Паднах по гръб и се разкисках с цяло гърло. Смеех се така, че чак ми потекоха сълзи. Грабнах телефона и с див кикот го запратих по огледалото. Отворих гардероба и започнах да изхвърлям оттам сака, ризи и вратовръзки. Докато вършех това, продължавах да се давя от смях и да си тананикам „Влак за Ленинград“. Влязох в банята и нахвърлях на купчина на пода самобръсначката си, пяната за бръснене, дезодоранта, пастата и четката за зъби и одеколона (който улучи шкафа и се счупи). Така измина още половин час. Грабнах дистанционното на уредбата и натиснах бутона Power On.

„Непременно ще се видим, чуваш ли, прости ми. Там, където отивам, е пролет“ — пееше от тонколоните Делфин.

В понеделник в офиса нямаше много хора. Когато отидох в единадесет часа, се оказах един от малкото оцелели след почивните дни. Трябва да отбележа, че все пак работният ден започваше в десет часа сутринта. Вероятно след бурно прекараните почивни дни служителите от търговските организации се бореха с махмурлука си, с недоспиването или с последствията от поглъщането на стимуланти.

Самият аз пребивавах в състояние на ужасен махмурлук. Изпусках алкохолни пари, очите ми бяха червени, мъчеше ме жажда и главоболие и имах киселини. Вчера наистина не биваше да пия водка. Още от времето, когато бях студент, при мен тази напитка не беше свързана с нищо приятно. Всъщност след като завърших института, по принцип престанах да пия водка и изневерявах на това правило само в такива маргинални сборища.

Седях, вторачен в монитора, опитвах се да пия кафе, което предизвикваше спазми в гърлото ми, и се насилвах да включа компютъра. Бутонът за пускането първо хлътваше, а после мониторът угасваше. На третия опит компютърът заработи. Дори не се опитах да прегледам пощата си и веднага отидох на новинарските портали. Прочетох нещо за Ирак, за политическите скандали в Украйна, за инициативите на Грузия, свързани с премахването на нашите военни бази. След това погледът ми се натъкна на банера, който информираше, че „Лимонов се съмнява в режима на Путин и говори за възможността за гражданска война“. От съчетанието на думите „Лимонов“ и „гражданска“ започна страшно да ми се повдига. Отидох в тоалетната и дори без да си помисля, че шансовете изригванията ми да бъдат чути в почти празния офис са по-големи от всякога, започнах да повръщам. Имах чувството, че първо избълвах водката, а после — стомашен сок. Спазмите ме връхлитаха един след друг, стомахът ми вече нямаше какво да повръща и ми се струваше, че просто изпускам въздух. А когато вече започнах да се задъхвам, всичко утихна и се укроти и, плувнал в пот, облегнах гръб на стената на тоалетната и развързах вратовръзката си.

След това дълго плакнах устата си със студена вода, после разтворих малко сапун в една чаша, изплакнах с отвратителния разтвор устната си кухина, после измих лицето си, погледнах се в огледалото, постоях малко така и излязох в коридора.

В офиса беше много тихо. Не се чуваха разговори на бойците за продажбите на дребно, никой не се щураше с чаша в ръка, дори и телефонът не звънеше. Продължих да вървя към кабинета си, но за миг се спрях и се заслушах. Наистина беше много тихо. Дори странно тихо. Поех дълбоко въздух и извиках с цяло гърло: „О-о-о!“ Отначало никой не откликна на вика ми, а след това откъм рецепцията дойде секретарката и попита: „Какво има?“ Казах й, че няма нищо страшно.

— Вие ли извикахте?

— Не съм извикал, а концентрирах енергията си. Гърлено у-шу, чувала ли си за този метод?

— Честно казано, не съм.

Влязох отново в кабинета си и този път моята секретарка ме попита кой вика в коридора. Отговорих й, че в съседната стая приемат новите служители за членове на Задружния отбор на мениджърите по продажбите.