Духless

Но не чух отговора. Тръгнах към тоалетната, оставяйки ги да празнуват победата над идеологическия си враг, който, между другото, беше лишен от каквато и да било идеология. И ето, че те си седяха всички заедно и обсъждаха тези налудничави програми на национал-болшевиките на Лимонов. Деца от заможни семейства и деца на пролетарии. И сякаш всички бяха братя, и сякаш всички тук се ръководеха от една обща идея за всеобщо равенство и справедливост за всички. Но тази шибана илюзия за единение много скоро щеше да изчезне. Когато първите, завършили институтите си, се влееха в кохортата на юристите, икономистите и банковите чиновници, а вторите, както се полага, станеха шофьори на джипове, работници в различни браншове и нископлатени системни администратори. И всичко щеше да си иде на мястото. А животът на тези довчерашни „камаради“ щеше да продължи по паралелните посоки на различните социални лагери. И впоследствие едни щяха да си спомнят с усмивка смешния „вожд на руската революция“, който приличаше на доктор Охболи, а други да си спомнят за онова щастливо време, когато бъдещето им е изглеждало толкова бляскаво и многообещаващо и когато все още е имало шанс да променят нещо. Но всичко това щеше да стане по-късно, когато днешните деца навършеха тридесет-четиридесет години. Естествено, ако първите не се съсипеха, а вторите не се пропиеха по-рано.

Но тази вечер никой не беше готов да мисли за бъдещето. И всички бяха невероятно пияни и щастливи. И пак повтарям — всички седяха заедно.

Когато се върнах, седнах в отдалечения край на масата, където се бе настанила компанията на пълничкия юноша с ник Авдей. Погледнах към предишния идеологически хиподрум и видях, че, както предполагах, теренът се бе превърнал в място за прегръдки с момичетата, пиянски фамилиарности и други такива. Разпечатките на Лимонов се търкаляха под масата в краката на революционерите. Някои от присъстващите вече спяха, положили глави на масата. На този етап за тях революцията беше свършила…

В това време Авдей приключи произнасянето на монументалната си реч и ме погледна съсредоточено.

— Ще изпиеш ли едно с нас? — попита ме той и стана, за да седне до мен.

— Разбира се, че ще изпия, старче, нали затова съм тук. Как вървят нещата в контракултурата? Кога ще събереш народа на барикадите?

В това време народът се отдръпна уважително от нас, тъй като разбираше, че разговорът на лидера на сайта с идващия от време на време единак може да бъде единствено и само сериозен.

— Ами, набираме сили полека-лека. Трепем противниците от ъндърграунда, мислим да минем на офлайн. Общо взето развиваме се. Мислим да издадем сборник с най-добрите автори. Проектът е сериозен. Да. Сериозен е.

Авдей говореше, наслаждавайки се на всяка дума с невероятно сериозно изражение. И беше ясно, че целият му речеви патос беше насочен единствено и само към неговите слушатели.

— Това е много хубаво. Трябва да се върви напред и тъй нататък — казах аз и налях водка на двама ни от гарафата на масата. — Бъдещето принадлежи на тази литература. Мисля, че ако си изградиш правилна стратегия, с твоя авторитет в мрежата ще започнеш да печелиш не по-зле от Хелман, които работи с художниците лайнописци. А иначе как вървят нещата? Например, в личния живот? Имаш ли проблеми?

— Отдавна исках да си поговоря с теб. Понеже ти се въртиш в други сфери. Бизнес-мизнес. Можеш ли да ми намериш работа? Еба ми се майката с тоя ай-ти-бизнес, пък и парите са малко.

— А какъв е този ай-ти-бизнес?

— Ами, работя в една малка кантора. Нали ги знаеш — пет компютъра, двама души. Правим сайтове. А пък, както ти е известно, сега конкуренцията е много голяма. Поръчките са малко. Между другото, вие нямате ли нужда от сайт? В твоята кантора?

— Май, че не, имаме си сайт.

— Нали ти казвам. Поръчките са малко. Та затова искам да се махна оттам.

— А какво можеш да правиш? Освен сайтове.

— Мога да пиша статии, копирайти, пресрелизи. Бива ме да върша работата на специалист по пиар. Това просто ми идва отвътре.

— Но нали казваш, че работиш малко. Един ден работиш, три дни пиеш. Как си представяш да работиш като пиар, който през две трети от работното си време е в запой.

— Ама, аз пия тук. Ако ми дадат пари, ще престана. Е, разбира се, не съвсем. Понякога може и да пийна. Пък и бих могъл да пиша вкъщи, когато се наложи. Нали имам интернет.

— Ами, ще попитам. Ако имаме нужда от такъв човек, ще ти се обадя или ще ти пратя мейл.

Щом видя, че предложението му не ме ентусиазира, но усети, че възможностите му все още не са изчерпани докрай, той също като бомбардировач подхвана втори кръг на обстрел.

— Хайде да си поприказваме, ще ти кажа още нещо за бизнеса.

— Хайде — съгласих се аз, тъй като разбрах, че вечерта постепенно върви към края си и е по-добре да прекарам остатъка от нея в разговори за поредния фантасмагоричен проект, отколкото в обсъждане на революционната ситуация.

— Имам страхотна идея. Искам да направя новинарски портал. Нещо като „Ленти ру“ или „Дни ру“, разбираш ли?

— Аха.