Духless

— Виж какво… такова, исках да ти кажа. — Краставия вече беше нашморкан до козирката (ако се съдеше по състоянието му, в този момент в помещението вече не беше останал нито един трезвен), гледаше някъде покрай мен и мъчително се опитваше да произнася думите и да съставя изречения. — Дай две стотачки, че не ни стигат парите да си платим сметката… Като се видим другия път или през седмицата, ще ти ги върна.

— Ваня, аз да не съм Сава Морозов?

— В какъв смисъл? — изтъпя Краставия.

— В смисъл, че аз не помагам на болшевиките. Нали само преди един час ми се дърлеше, че съм твоят класов враг. Или вие не се гнусите да вземате пари за водка от класовия си враг?

— Виж к’во, к’ви ги дрънкаш, нали ти казах, че ще ти ги върна.

— Ваня, извинявай, но имам точно двеста рубли за такси. И долари. Престъпният режим не ми е отпуснал повече за днес.

— Мамка му… — почеса се по тила Краставия. — Добре де, дай ми долари, ще ида да ги обменя и ще ти дам рестото.

— Не, Ваня, не мога. Ами, ако след време наистина станеш Че Гевара? Тогава ще разказвам на всички как съм пил водка с теб. Много яко ще бъде. Но изобщо няма да е яко, ако разказвам, че преди да станеш вожд си вземал от мен пари назаем за водка и си тичал в чейнджа да ги обменяш. Просто няма да ме разберат. Че Гевара не е обикалял чейндж-бюрата, разбираш ли?

— Ама, че си скръндза, да ти го начукам! — Краставия се изплю в краката си. — Свиди ти се, нали?

— Не, Ваня, не ми се свиди. Просто се грижа за теб. Та в бъдеще да не ти се налага да си измисляш прекалено много от нещата в биографията си. Още отсега я пречиствам от неприятни подробности, които компрометират чистотата на вожда. Бъди жив и здрав, старче. — Потупах го по рамото и излязох от „Халбата“.

Когато се прибрах вкъщи, открих на телефонния секретар пет съобщения от един от заместниците ми — Володя, който отговаряше за регионалната политика. Никак не ми се щеше да му се обаждам в това състояние, но като имах предвид колко на брой бяха съобщенията, осъзнавах, че Вова имаше някакъв сериозен, според него, проблем.

Набрах номера му и след втория сигнал слушалката се взриви от задъхания глас на Вова:

— Ало, здрасти. Как си?

— Добре съм.

— Знаеш ли какво, много добре, че ми се обади. Звънях ти заради събранието. В петък хубавичко им наби канчетата на тия от Питер.

— Какво?

— Ами… когато в края на събранието говори за проблемите на питерския филиал…

— Аз ли? Аз не съм говорил нищо за Питер. И изобщо на това събрание казах само два пъти думата „благодаря“. А пък за Питер… сигурно нещо бъркаш.

— Стига де. Какво ти става, да не си пиян? Мозъкът ти е подгизнал по тия клубове. Когато Некьор предложи на всички да се изкажат, ти наруга директора на филиала за нерационалното използване на бюджета и други такива.

— Вова…

— Какво?

— Вова… С кого говориш в момента? А?

— Как с кого… С теб, разбира се… С кого друг?

— Вова, а аз кой съм? Като какъв работя в компанията?

— Като търговски директор, защо?

— Вова, Вовочка, моля те, размърдай остатъка от мозъка си, ако нещо от него е оцеляло, след като си ходил семейно да гледаш анимационното филмче „Шрек“. Вова, да ти го начукам, в края на събранието мен ме нямаше. Тръгнах си десет минути, след като започна втората част. Разбираш ли? Отебах се, дезертирах, избягах или как да ти го обясня — абе, изобщо изчезнах. И не съм говорил нищо нито за Питер, нито за Волгоград, нито за който и да било друг град. Разбираш ли? АЗ ИЗОБЩО НЕ БЯХ ТАМ!

От другата страна се възцари неловка пауза. Вова дишаше напрегнато в слушалката.

Досещах се, че в момента той вземаше някакво вътрешно важно решение. И събираше сили, за да ми каже нещо много-много съществено.

— Виж какво… — подхвана той, — няма да споря… Е, разбира се, може да си излязъл. Може някой друг да е говорил за Питер, аз също не си спомням много добре. Но шефът помоли да ти предадем, че в сряда трябва да заминеш за Питер. „За да претвориш казаното в живота“. Точно така каза. Просто цитирам.

Този път източник на паузата бях аз. Често казано, дори не знаех как да реагирам. От една страна, разбира се, всички тези хора бяха пълни нещастници. Но… беше някак неразумно утре да кажа в лицето на генералния директор на представителството, че е объркал всичко.

— Вова — започвах аз, — да не би в момента да си пиян? Всичко ми е ясно — почивни дни, приятели, това-онова.

— Какви ги дрънкаш, трезв съм. Семейството ми си е вкъщи.

— А да не би да си взел наркотици? А? Вова, кажи ми, нашмърка ли се с кока, кажи де? Бръкнал си в нощното шкафче да оставиш часовника си или нещо друго, а пък там какво да видиш — едно пликче, нали? Случайно си го забелязал, нали? А най-важното е, че дори не знаеш кой го е сложил там, нали? Шмръкнал си малко, нали? Коката беше хубава, нали? Нали? Ха-ха, дърт купонджия такъв. Нашмъркал си се и си решил да ми се обадиш. Прихванало те е, нали? Омъглил си се, Вова-а-а. Какво толкова, няма проблеми. Разбирам те. Решил си, тъй да се каже, да ускориш хода на времето, нали така?