Духless

— Да. В момента интересът към интернет е невероятен. А продуктите за аудиторията не достигат. Ще съберем всички кретени от мрежата — посочи той с ръка цялата зала, — и те ще пишат за жълти копейки. Най-важното е да им внушим, че участват в сериозен проект. — Андрей направи важна физиономия и намести очилата си. — Да им очертаем такива мащаби, че да повярват, че нещо зависи от тях. Е, и да им подхвърлим малко кинта. Ще лапнат всичко.

Отбелязах, че Авдей имаше доста лошо мнение за собствената си аудитория. Което в бизнеса беше вредно. Трябва да обичаш служителите си, иначе те няма да ти донесат пари. Представях си какви висоти щеше да достигне самооценката на Авдей, ако му дадяха пост и малко повече пари.

— Общо взето аз ще се справя с контента. Ще съберем аудитория и рейтинг. Ще достигнем до тридесетина хиляди посещения в ден, а след това клиентите сами ще дойдат при нас. Реклами, банери, поръчкови статии. Нали знаеш колко се увеличава в момента рекламата в мрежата?

— Ъ-ъ — завъртях глава и допих кафето си.

— Ами, да. Честно казано, расте с ебани темпове. След това можем да поработим и с политиците. Да напишем нещо за разни партии. Или да не напишем. Зависи от това кой ще си плати. Имам връзки в тази посока. Схващаш ли? А? Казвам ти, че перспективите са много сериозни. Само трябва да ме разбереш. Човек трябва да общува в мрежата, но не с тази паплач, а със сериозни хора. Правил съм разни проекти, които в момента са водещи. Познавам тази работа издъно. Усещам, че в момента има нужда от такъв проект.

Той ме тупаше по рамото, гледаше ме съсредоточено в очите, а най-важните неща произнасяше шепнешком. Изобщо използваше целия арсенал от средства, с които разполагаше и с които вземаше акъла на тукашните тиквеници. Тъй като разбирах, че е безполезно да възразявам на човек, който оценява темповете на увеличаване на рекламата като „ебани“, само повтарях като папагал:

— Интересно, брато, много интересно. А колко пари ти трябват?

— Парите са нищо работа. В началото само колкото да наемем офис, да купим компютри и да плащаме заплати. Вече имам и бизнесплан, ако ти е интересно, другата седмица ще се видим и ще го обсъдим. В края на годината печалбата ще е огромна.

— Питам те колко пари ти трябват, пич? Може да нямам толкова.

— Пари ли… Ами към двадесет хиляди. — Авдей отново ме погледна в очите, за да провери реакцията ми. — Е, на първия етап можем да се справим и с петнадесет. За сметка на това после печалбата ще е към стотина хиляди. Не си спомням точно, но мисля, че толкова я изчислих. Направо си е ебало майката, нали?

— Да. Яко. — Вече дори не се опитвах да скрия безразличието си към изгодния бизнеспроект, но тъй като осъзнавах, че трябва да компенсирам някак очакванията на Авдей за моето бизнес участие, предложих: — Авдей, ще си помисля малко и ще ти се обадя. Искаш ли да поръчам водка? Ще изпиеш ли едно с мен?

— Помисли си — въздъхна Авдей, който също не се опитваше да скрие разочарованието си, — ще изпия една водка. Хайде. Само ще ида до тоалетната, а ти поръчай и за мен, чу ли?

— Ще поръчам, разбира се. Четиристотин грама, нали? Аз черпя, старче. Отдавна не сме се виждали и тъй нататък, нали разбираш?

— Черпиш ли? — В очите на Авдей проблеснаха пламъчетата на Валхала. — Добре тогава. Като ще пием, тъй да бъде. Вярно, утре съм на работа, но какво да се прави? Все пак не се срещаме всеки ден. Дай ми една цигара, че моите свършиха.

Двамата дълго се смяхме, първоначалното ни взаимно благоразположение се възвърна и ние вече се канехме да продължим вечерта в обстановката на пълно взаимно доверие и взаимно разбирателство. Донесоха ни водката. По време на разговора за интернет и разните номера от живота на представителите на контракултурата постепенно се напих. Поръчахме си още петстотин грама и аз осъзнах, че трябва моментално да изчезна оттук. В това време Авдей подхвана поредния си разказ за някакъв свой познат, който бил собственик на голям портал и търгувал с компютри и офис техника в мрежата.

— При тях работел един шофьор, който също се казвал Саша…

В този момент потънах в догадки кой ли друг наоколо се казваше Саша. Напрягайки най-трезвите остатъци от мозъка си, стигнах до извода, че Саша е моят събеседник, тъй като аз със сигурност не бяха Саша. Но събеседникът ми можеше да има и друго име и тъй като не помнеше моето, може би допускаше, че аз се казвам Саша. В крайна сметка окончателно се обърках. Беше доста обременително да решаваш подобни главоблъсканици на пияна глава. Затова просто кимнах. Още повече, че съдбата на шофьора Саша изобщо не ме ебеше.

Авдей също вече се контролираше доста зле, говореше, подпрял глава с ръка, а лакътят му непрекъснато се хлъзгаше по масата под тежестта на туловището му. На няколко пъти събори чашата си, напълни я отново, пак я събори, а накрая стана, боботейки, че скоро ще се върне и тръгна несигурно на зигзаг към тоалетната. Аз се възползвах от случая, извиках сервитьора, дадох му парите, които дължах за пиенето, и станах иззад масата. Долу, на входа, ме догони Краставия.