Духless

И направо те обземаше страх, като си представиш, какво би станало, ако тези хора по някакъв начин се озовяха във властта. В какъв бар „Халбата“ щяха да превърнат страната, прикривайки се зад желанието да я отърват от всичко гнусно, създадено от „предишния престъпен режим“. Само че проблемът бе в това, че те нямаше да я залеят с водка. Представям си с каква наслада щяха да ораторстват и да извеждат във вътрешните дворове на затворите нас — мениджърите от средните и висшите звена. По това време олигарсите вече щяха да са избягали оттук и на въпросната прословута средна класа щеше да й се наложи да играе ролята на тиранина, създал благополучието си с кървавия труд на народа, който сега трябва да се изправи пред свещения съд. Никой нямаше да си спомни имената на онези, които са изцеждали природните недра в своя полза, но за сметка на това винаги щяха да се намерят „народни отмъстители“, пламтящи от свещения огън да разчистят личните си сметки с притежателите на по-хубавите коли в квартала, на скъпи часовници и костюми. Много по-приятно е да унищожаваш онези, от които си изпросвал по една петдесетачка или стотачка, отколкото да се бориш с напусналите страната милионери. Да, в елитна Москва щяха да изчезнат хората, белязани с „тодс“, „прада“, „блясък“ и „галерия“. А след това всички тези отвратителни последователи на Краставия щяха да плъзнат из регионите, за чиято съдба в момента говореха с патос. И щяха да доизядат разлагащия се труп на Русия. Макар че, разбира се, всички тези фантасмагории и революции щяха да свършат преди още да са започнали, веднага щом се появеше първата що-годе значителна вноска от спонсорите, изпратена за личните нужди на вождовете. Кинтите отново щяха да победят злото и други такива.

— Имам една приятелка Надя, която прибраха в кауша миналата неделя — намеси се в разговора една девойка на двадесетина години с мило и интелигентно лице, която беше добре облечена и добре поддържана. — Заедно с двама младежи от тяхната група тя се опитала да залепи на вратата на приемната на Федералната служба за сигурност плакат с Фантомас и надпис „Аз съм Фантомас, а ти си лайно!“ Веднага ги спипали, закарали ги в ареста и ги държали там осем часа, а после ги пуснали. И тя ми разказа какви ужасии стават там. Вярно, не са ги били, но методите им били гестаповски.

— Е, тя пък какво си е мислила? Че ще й връчат орден „За заслуги към отечеството“? От какъв зор се е замъкнала там? — попитах аз. — По-добре да си беше седяла вкъщи и да беше чукала гаджето си. Да беше отишла на театър. Изобщо какви са тези глупости?

Момичето се притесни. От една страна, всичко вървеше по план. Тя флиртуваше с младите революционери, разговорът с тях винаги беше на една вълна и тя със сигурност знаеше какво щеше да й отговори онзи младеж, към когото адресираше тази случка, с цел да завърже или да продължи отношенията си (защото смятах, че присъствието на момичето в подобни политизирани сборища е съсредоточено единствено и само върху ебането). Но в този момент аз се намесих с общо взето логичната си забележка и съсипах цялата й матрица. И нейните ментални везни започнаха да се колебаят между здравия разум, продиктувал реакцията ми, и стремежа й да изглежда на компанията като „свое“ левичарско-бунтарско девойче (макар и от добро семейство).

— Това не са глупости — застъпи се Ваня за нея. — Трябва да се противопоставяме по всички възможни начини на този фашистки режим. На всяка крачка. Водата може да издълбае камъка. А след това критичната маса сама ще нарасне и ще помете всичко това на пичка му лелина.

— Ваня — попитах, — а лично на теб този престъпен режим с какво ти пречи? Ето, седиш си тук, философстваш за разни революции, за това, че народът няма възможност да живее добре и други такива. Ти си младо момче, здрав си, всичко е пред теб, имаш перспективи. Самият ти правиш ли нещо, за да се отървеш от тази маргиналщина? Малко да поработиш, да си хванеш гадже, да го заведеш на море. В крайна сметка, поне да си купиш един пуловер без дупка на ръкава. Защо ти са всички тези атрибути на изпадналия човек?

— На изпадналия човек ли? Ха-ха! — подсмихна се той накриво. — Знаеш ли, за един поет това е по-скоро комплимент, тъй че ако целиш да ме обидиш с това, просто не успя. Да работя ли? Че аз дори не мога да дишам тук, а ти ме питаш какво ми пречи. Ако ти и много други като теб не разсъждаваха толкова еснафски, а си отвореха очите, щяха да разберат накъде вървим.

— Ама ти на това отгоре си и поет, така ли? Издаваш ли книги? Или пишеш предимно за себе си? Или пък този престъпен режим не те издава? — продължих да го поднасям аз.

— Нямам за какво да разговарям с теб. Днес актовете на гражданско неподчинение, ръководени от патриотите, подриват основите на режима. Утре стотици хиляди младежи и девойки в един и същи ден ще излязат по улиците на градовете в Русия. Ние сме изправени на прага на гражданска война и по-нататък всичко е много лесно. Сега двамата с теб пием на една маса, но утре ще се озовем от различни страни на барикадата като класови врагове.