Духless

— Идвал съм. Идвал съм. За съжаление. За много голямо съжаление, да му еба майката. Заедно с теб. И тогава с теб измислихме всичко това заедно, а сега и двамата сме в лайната. И не можем да направим нищо.

— Защо си толкова сигурен, Вадим? Не искаш ли да опиташ? Да седнеш, да се успокоиш, да изпиеш една минерална вода, да изядеш една бисквита и хубавичко да помислиш заедно с мен?

— Не искам да опитвам нищо. Знам какво ще стане. Наистина ли си толкова спокоен? Да не би да ти е през кура? Зная, че сега ще седнем, ти много бързо ще се напиеш, след един час ще забравиш какво е станало и ще хукнеш да сваляш разни мадами. Защото ти е през кура, нали? На теб никога и за нищо не ти пука. Това твоето не е живот, а перманентна дискотека, нали така? Ти продължаваш да си на седемнадесет години и да си мислиш, че си млад и перспективен студент. Ти нямаш чувство за отговорност. На теб парите ти трябват само за да… Как му викаше? „За да получаваш качествени удоволствия“, нали така? На теб ти е все едно колко ще профукаш — петдесет долара или петдесет хиляди долара. И не ти пука какво ще стане утре. Ти нямаш семейство и дете. Ти изобщо знаеш ли какво е чувство за отговорност? Аз, например, зная. И на мен не ми е през кура какво ще стане утре с мен и с тях.

— Да не си искал да уредиш жена си тук? — Отпих с невинна физиономия от кутията и направих последен опит да се пошегувам. — Или пък детето?

— Какво? — Вадим стисна зъби. — Какво каза? Еби си майката, идиот такъв! Ти си пълен малоумник, разбираш ли?! Пълен кретен, да ти еба майката!!! Изобщо не ми е до смях, шибан мухльо такъв!!! — Вадим викаше толкова силно, че сигурно го чуваха на „Лубянка“.

В крайна сметка нервите ми не издържаха. Моите нещастни, изтормозени от стимулатори, от безсъние и от общуване с тъпанари нерви най-после не издържаха. Макар че до вчера бях готов да сложа върху тях печат „железни“. И аз наистина превъртях, превъртях до такава степен, че бях готов моментално да му забия един в главата. Но очевидно някаква блокираща програма ми даде указание, че това е моят приятел и аз се сдържах. Приближих се плътно до него, направо лице в лице, както правят негрите в гангстерските филми, така че разстоянието между устните ни беше не повече от десет сантиметра и изкрещях в лицето му:

— Не ти ли е смешно?! Ами, тогава недей да се смееш! Ти си еби майката, гадино!!! Не може да обичаш кинтите до такава степен, разбираш ли?! Отвори си очите, тъпако! Какво толкова се е случило? Това са само пари, разбираш ли, всичко на всичко едни ДЯВОЛСКИ ПАРИ, схващаш ли?! Следи устните ми: ТОВА СА САМО ПАРИ! Хайде! Хайде да се хвърлим на земята, да се гърчим в истерия, хайде да си прережем вените и да напишем с кръв на вратата на този шибан клуб: „Господи, защо ни наказваш така?“ И тогава ТОЙ наистина ще ни накаже. Както виждам, теб вече те е наказал, като ти е отнел разума. Ти си мухльо, а не аз. Ти си алчен тъпанар, а нали знаеш, че тъпанарите винаги ги прецакват? Вместо да направиш нещо, вместо поне да се опиташ да се усмихнеш, ти изпадаш в параноя. Държиш се като последния добитък и си скубеш косите от главата, вместо да си размърдаш мозъка в нея. А пък на мен ми е смешно, да, смешно ми е! Наистина ми е смешно! По-добре да отида да се напия и да се ебавам със себе си и с другите, вместо да стоя до теб и да слушам женското ти хленчене. Аз се смея, наистина се смея ей-така: ХА-ХА-ХА! Яко, нали? Кажи, не е ли яко?

Продължавах да крещя в лицето му, а слюнките ми пръскаха брадичката му. Вадим ги изтри с ръкав, отблъсна ме с две ръце в гърдите и хукна на бегом към колата си. Качи се вътре, запали мотора, даде на заден, изравни се с мен и свали стъклото, за да ми извика:

— Ти си ненормален изрод! — Вадим завъртя пръст на слепоочието си. — Ти си пълен идиот и трябва веднага да идеш на лекар. Върви на лекар, чуваш ли?

Той вдигна стъклото и се понесе напред.

— Тръгна ли вече? Чакай малко, и аз идвам, къде си се разбързал? — извиках му и хвърлих по него недопитата кутия кока-кола.

Кутията улучи задното му стъкло, част от течността шумно се изплиска и се разпени по него. Колата на Вадим се лашна леко встрани и изчезна от полезрението ми. А аз останах още известно време на пътя като персонаж от италианска мелодрама на Фелини и изкрещях подире му, свивайки длани на фуния:

— Поздрави жена си и детето си, малоумнико! Кажи им как от алчност си профукал всички семейни спестявания! Кажи й, че онази пола „Missoni“, с която беше на рождения ти ден, е страхотна! Целувки!

След това отидох до вратата на клуба и с всичка сила я ритнах с крак. А после я треснах още веднъж. Нещо изпращя. Беше или вратата, или обувката ми. Поуспокоих се малко и запалих цигара. В далечината се появи милиционерски патрул и нещо ми подсказа: „По-добре да изчезнеш, пич. По-добре да изчезнеш…“