Духless

Прехвърляйки наум събитията от последните часове, си спомних ясно, че напуснах „Шатрата“ и стигнах до булевард „Чисти езера“ съвсем спокойно. Но гърбът ми си спомни скорошните преживявания и плувна в пот. Опитах се да размърдам ръце и открих, че този път не ми бяха сложили никакви белезници. След това извърнах глава и видях на задната седалка онези двама клошари. Паметта ми се възвърна. И гърбът ми постепенно изсъхна.

— Добре ли си? — попита ме същото ченге. — Можеш ли да излезеш от колата?

— Мога — казах и излязох с облекчение от колата. На това му се казваше да ти върви като на бясно куче — тояга. Поговорката се отнасяше за мен.

— Значи, положението е следното — продължи той, — ще пишете ли жалба?

— А трябва ли? — попитах.

— Ами, проверете какво ви е изчезнало и какви щети са ви нанесени. На пръв поглед не виждам нищо такова. Така че си проверете джобовете.

Първо опипах часовника си. След като се убедих, че „Breitling for Bentley“ е на китката ми, разбрах, че другото няма значение, бръкнах в портфейла си, открих кредитните си карти и парите си — около две хиляди долара в рубли (естествено, не помнех точния им брой) на мястото им и казах, че нищо не ми е изчезнало. След това опипах лицето си, прокарах ръка под носа си и я погледнах. Нямаше кръв.

— Е, в такъв случай какво ще правим? Може би няма нужда да пишете жалба? — попита ме с надежда в гласа ченгето.

— Момчета, имах и една бутилка водка — казах кой знае защо.

— Ама и ти ги дрънкаш едни, шефе — намеси се в разговора другото ченге, което до този момент не се обаждаше.

— Не, нямам претенции, казах го ей-така. Просто много ми се иска да пийна нещо.

Второто ченге запали цигара и в мига, в който пламъчето на запалката освети лицето му, познах същия онзи Паша. Един от тримата, който миналата седмица ме спипаха с кокаина.

— Оп-па-ля — изрекох, — значи вече са успели да те преместят на нова работа? Вече не работиш ли в отдела за борба с наркотиците?

— Май че нещо бъркаш, пич! — каза ми злобно той. — Познаваме ли се?

Но нямаше как да греша. Бях много добър физиономист. Пък и той очевидно си спомни кой съм. Само че се успокоих и казах:

— Май че греша. Извинявайте.

— Е, можем ли да смятаме инцидента за приключил? — попита ме първото ченге. — Ще си ходим ли?

— Да, всичко е о’кей. Само че ми се ще да цапардосам един път онзи там — казах, усещайки пристъп на агресия.

— Това вече е самоуправство. И хулиганство — каза ми назидателно той.

— Така ли? Жалко. Момчета, ще ме закарате ли до вкъщи? — проявих крайна наглост.

— Ние да не сме ти такси? — попита Паша.

— Че какво толкова? Живея наблизо, в края на булевард „Мир“, ще ви платя.

— Гражданино, прекалявате — продължи той.

— Добре де — съгласих се покорно, — тогава може ли да си ходя?

— Да, свободен сте — каза първото ченге.

Обърнах се и си тръгнах. После нещо ми прошепна, че не постъпвам съвсем правилно. Измъкнах портфейла си, отделих петстотин рубли за такси, извадих останалите пари и се върнах при ченгетата.

— Какво има? — попита ме през отворения прозорец шофьорът, който вече се канеше да потегли.

— Искам да си поговоря с началника ви — казах.

Първото ченге излезе от колата. Отидох при него и му подадох парите. Той погледна с недоумение ту към мен, ту към парите.

— Вземете, това е за вас — казах.

Той някак много предпазливо взе парите и бързо ги скри в джоба си.

— Благодаря ви, пичове — казах.

И сигурно за пръв път в живота си не вложих в думата „пичове“ нищо лошо.

Клубът

It makes no difference if you’re black or white
If you’re a boy or a girl
If the music’s pumping it will give you new life
You’re a superstar
Yes that’s what you are you know it

Come on Vogue
Let your body groove to the music
Hey hey hey
Come on Vogue
Let your body go with the flow
You know you can do it

Madonna. „Vogue“

Когато се събудих в осем и половина сутринта с цепеща се от болка глава и с отвратителен вкус в носоглътката, първо се обадих в службата си и казах, че съм болен. Тръшнах се обратно в леглото и се опитах да заспя, но мобилният периодично ме връщаше към реалността с гласовете на момичета, колеги и дори на някакви клиенти.

Прекарах в този режим два часа, като ту заспивах, ту се събуждах. В единадесет без десет ми се обади Вадим:

— Здрасти, партнер!

— Здрасти.

— Да не спиш?

— Опитвам се, но не ми дават.

— Спи, брато, спи. Трябва да се наспиш добре преди откриването.

— Аха, ще се опитам. Ти върна ли се?

— Да. Току-що. Ще идем ли в клуба към два часа? Вчера през деня се обадих на Миша и се разбрахме на обяд да се срещнем там.

— О’кей. Ще идем, разбира се.

— Я ми кажи, вълнуваш ли се?

— Ами, малко… спи ми се. Имах трудна вечер.

— Като се видим, аз пък ще ти разкажа каква вечер имах. Добре де, спи, ще се видим в два часа. Отивам вкъщи да се преоблека.

— Добре, доскоро.