Духless

А по гласа му се усещаше колко е запален и колко му се ще час по-скоро да се озове в СВОЯ клуб. Честно казано, беше ми трудно да нарека клуба, който днес се откриваше и който за един миг щеше да ни направи прочути, свой. Потъркалях се още четиридесетина минути в леглото и огледах внимателно лицето си в огледалото, опитвайки се да намеря следи от вчерашния си сблъсък с клошарите, но не открих нищо. Имах страшно издръжливо лице. Защо ли нямах и такова здраве?

В дванадесет и половина седях в кухнята си, пиех кафе, пушех цигара и кой знае защо изобщо не ми се ходеше никъде. Изпитвах пълна апатия към случващото се. А освен това страшно ми се спеше. Въпреки това допих кафето си и се заставих да отида и да се облека.

* * *

Пристигнахме на улица „Мясницка“ почти едновременно. Вадим излезе от колата с посивяло лице, стисна ръката ми в движение и ми посочи някъде нагоре, над главата ми.

— Какво има, старче?

— Табелата. Къде е табелата? Те не са окачили табелата. Знаеш ли, звъня им вече четири пъти от сутринта, но няма връзка с тях. Там има ли обхват? Помниш ли? Мисля, че там нямаше обхват. Да, да, спомням си, че не можах да избера един номер, това е мазе. — Вадим нервничеше, а аз се поддадох на порива му и също започнах да нервнича.

— Виж какво — каза, — защо трябва да гадаем? Сега ще влезем вътре и ще разберем какво става. Сигурно в момента лъскат всичко и оглеждат подробностите. Сигурно са под пара. Или батериите им са паднали, или наистина няма връзка.

— Да, да. Няма връзка — повтори Вадим като сомнамбул и тръгна към входа. — Знаеш ли — спря рязко той, — това не е добре за бизнеса. Когато няма връзка. Гостите ще се изнервят. Сигурно трябва да сложим допълнителна клетка, как мислиш?

— Да, сигурно ще трябва. Когато няма връзка, направо си е ебало майката.

— А защо не са окачили табелата? До довечера остава малко време. Какви ги вършат?

— Ами, ще направят всичко в последния момент. Не знаеш ли как постъпват всички промоутъри? Клубът е отворен, но още няма чаши. Така че пийте от чинийките. И всички ще кажат, че това е страхотно, не се съмнявай. Може пък да са решили клубът изобщо да няма табела. Нещо от сорта на „който го знае, ще го намери“ и тъй нататък.

— Да… може би — усмихна се някак неуверено Вадим.

Отидохме до вратата, която стоеше все така увита с найлон, натиснахме дръжката и се уверихме, че е заключена.

— Мамка му… — каза Вадим, — каква е тази шибанящина? И не чувам никакъв шум от работа… Тихо е, разбираш ли? — каза Вадим и допря ухо до вратата.

— Заради дълбочината е. Миша каза, че съседите няма да чуват музиката, защото е дълбоко.

— Какви съседи? Това е административна сграда, за какво говориш? — ядоса се Вадим.

— Ами, значи няма да се чува в административната сграда — свих рамене.

— А тук има ли черен вход? Или някакъв резервен вход?

— Би трябвало. Сигурно има. Хайде да минем през арката и да влезем в двора. Там ще видим.

Тръгнахме към арката. Вадим непрекъснато натискаше бутоните на мобилния си, вдигаше го до ухото си и тихичко повтаряше:

— Не разбирам. Нищо не разбирам. Обадих им се от Питер. Говорихме къде да поместят рекламните материали.

Той непрекъснато плюеше в краката си и му личеше, че е ужасно нервен. Аз също страшно се изнервих. И двамата вървяхме, надявайки се, че ей-сега ще открием тази дяволска задна врата, ще я отворим и ще чуем бръмчене на бормашини или удари на чук или настройването на музикалната уредба. И ще срещнем Саша и Миша и ще им кажем: „Ей, малоумници, защо още не сте окачили шибаната табела и не си вдигате мобилните?“ И Саша и Миша отново ще ни погледнат, като че ли сме болни деца, и ще кажат нещо от сорта на „не ни пречете да работим, да ви го начукаме“. Или ще се окаже, че и двамата са сменили номерата на мобилните си. И че тези ебани промоутъри просто са забравили да ни кажат това. Понеже вятър ги вее на бяла кобила. А пък ние толкова ги обичаме. Но колкото повече се приближавахме към арката, толкова по-осезаемо ставаше чувството ми, че нищо от онова, което си мислех, няма да се случи. И че всичко е много по-лошо, отколкото си мислим. Макар че какво по-лошо би могло да има?

Минахме под арката, влязохме в двора и видяхме, че в стената има три врати. Едната от тях беше входна. Втората беше желязна и подсказваше, че зад нея очевидно се намира електрическото табло: „не влизай, опасно за живота“, а третата като че ли беше направена съвсем наскоро. Вадим натисна дръжката й. Първо с една, а после с две ръце. След това започна да я удря с ръка и да я рита с крак, после отново натисна дръжката и най-после я остави. На двора двама работници с оранжеви жилетки търкаляха една макара с кабел. Вадим изтича при тях и им каза:

— Здравейте! Отдавна ли работите тук? Бихте ли ни казали дали в онова мазе, в което се влиза откъм улицата, се извършват някакви работи? Дали там има работници и дали вкарват строителни материали? Забелязали ли сте нещо такова?

Работниците се спогледаха, а после единият от тях каза тихо, проточвайки думите:

— Нищо не сме видели.