Духless

Към дванадесет часа през нощта отидох във „Fabrique“. Огледах тълпата, състояща се от млади момичета, които се стремяха колкото се може по-бързо да станат старици, и млади момчета, половината от които нямаха нищо против да станат момичета. И момичетата се опитваха да си поговорят с младежа от фейсконтрола, обръщайки се към него по име, кискаха се и флиртуваха по всевъзможни начини с него. За разлика от момчетата, които стояха с мрачни физиономии, говореха делово по мобилните си и непрекъснато отиваха при него и му подхвърляха някакви важни, според тях, имена. А той стоеше като кремълски караул с отсъстващо изражение и блуждаеща усмивка. Страшно непристъпен и затова още по-привлекателен за тях. От време на време казваше на момчетата нещо от сорта на: „Обадете се на еди-кой си“ или „Имате ли карта за клуба?“ И когато поредното истерично момче избухваше с крясъка: „Ние сме приятели на еди-кой си, не разбра ли?“, той им казваше „Лека нощ“ и се обръщаше усмихнат към момичетата. И главата му сякаш излъчваше сияние, макар да бе ясно, че този ефект се създаваше от табелата на входа.

От време на време пускаше в клуба момичетата, които му харесваха, заради което останалите страдалци издаваха нещо като стон и концентрираха върху младежа от фейсконтрола още по-признателните си и раболепни погледи. Едно момиче излезе от тълпата и започна пискливо да говори нещо по мобилния си. Изглежда нейната приятелка по някакъв начин беше попаднала вътре, а нея не я бяха пуснали. И сега тя й врещеше в слушалката:

— Така ли? И какво, аз сама ли ще вися тук като идиотка? А той кога ще дойде? А сигурно ли е, че той има карта? Ами, ако изобщо не дойде? Оксана, да не си откачила? Как така не знаеш? Помоли някой вътре, чуваш ли? Нямаш ли някой познат мъж, който може да ме вкара? Кога ще ми се обадиш? Ще чакам още двадесет минути и си отивам, разбра ли? Да… Да, не зная телефона му, не ми го даде. Добре, доскоро.

След това тя се облекчи с думите „да ти го начукам“, извади една тънка цигара и я запали. На пръв поглед беше на не повече от двадесет и две години. Изглежда днешното затруднение щеше да се превърне в най-голямата й катастрофа за това лято.

Известно време наблюдавах монодрамата на това момиче, след това минах покрай него, кой знае защо се обърнах и му казах:

— Здрасти, проблем ли имаш?

Тя извърна рязко глава към мен и направи презрителна гримаса, мислейки, че това е поредният й връстник, който се опитва да си играе на среднощен каубой. Но щом видя, че е сгрешила, бързешком премигна няколко пъти, направи физиономия на плаха дебютантка от порноиндустрията и каза:

— Ами… разминахме се с приятелката ми. Тя вече е вътре, а картата ми е в нея.

И тази нейна елементарна лъжа ми навя още по-голяма мъка, но тъй като аз всъщност си я изпросих сам, просто й казах:

— Да вървим, приятелко. Сигурно само този клуб ти липсва, за да попълниш комплекта си.

Тя се поколеба нерешително няколко секунди, след това ме хвана доста здраво под ръка и ние тръгнахме към входа. Когато се промъкнахме през тълпата, поздравих младежа от фейсконтрола, а той отвори вратата и попита:

— Момичето с вас ли е?

— Да. Това е сестра ми.

— Хубава е! — отсече фейсконтролът.

— Аха. Има хубави момичета по руската земя — подхилнах се аз и ние влязохме вътре.

— А вие… ти сигурно имаш запазена маса? — попита момичето и ме погледна топло в лицето.

— Как се казваш?

— Аня, защо?

— Много нагла си станала, Аня. И това е правилно. На твоята възраст не може по друг начин. Иди да намериш приятелката си и повече недей да размахваш разни призрачни карти за клуба — отвърнах й уморено.

— Че какво толкова съм казала? — облещи очи Аня.

— Нищо, Аня. Абсолютно нищо. Върви да се забавляваш и не се задържай много в кенефа, това разваля кожата.

— Да не би там да слагат нещо? — разсмя се тя.

— Аня — казах й, опитвайки се да изглеждам като декана на факултета й или като бившия й класен ръководител, — ти пушиш ли? Може би употребяваш и наркотици?

Тя се разсмя и каза:

— Откъде знаете? — и започна да се зевзечи.

Размахах й пръст на шега и й казах само с устни:

— Доскоро.

Тя отвърна:

— Пак ще се видим! — После помисли малко и добави: — Благодаря ви, че ме вкарахте.

И ние се разделихме, за да не се видим никога повече. Или поне на мен така ми се искаше.

Влязох в залата, където се намираше дансингът и на входа се сблъсках с моя познат Женя, който работеше като креативен директор в някаква голяма рекламна агенция. Прегърнахме се, той каза нещо от сорта на това, че „отдавна не сме се виждали“, макар да се бяхме виждали само преди две седмици и тъкмо, когато се наканих да му отговоря, ме попита:

— Старче, а какво става с онзи нов клуб? С онзи, дето го правят Саша и Миша? Чух, че имаш дял в него. Май че трябваше да се открие днес?

И този негов въпрос окончателно се отцепи, и ми се прииска да му отговоря нещо гадно, но се сдържах и му отвърнах:

— Отложихме го с една седмица.

— Ясно. Е, ще идвам при теб.

— Аха. Другата седмица ще ти изпратя карта.

— Знаеш ли какво, изглеждаш ми страшно утрепан! Много ли бачкаш? Трудно ли върви подготовката?