Духless

— Нищо не сте видели — повтори Вадим шепнешком, — ама, че слепи селяндури, да ви еба майката.

В същия миг изпод арката се появи една лелка с пазарска чанта, която бе чула гласа на Вадим и се обърна към нас:

— Младежо, за мазето ли питате?

Вадим се втурна към лелката с обезумял поглед:

— Да, да, за мазето.

— Вчера цяла нощ трополяха, целият блок не можа да заспи. Хвърляха шперплат и някакви мебели. А пък днес всичко утихна. Сигурно са се преместили или в понеделник ще дойдат пак. Но вчера със сигурност бяха тук.

— Благодаря… — каза смутено Вадим и се върна под арката.

Натиснах още веднъж дръжката, убедих се, че вратата е здраво заключена, извадих от джоба си една кутия кола, отворих я, отпих две глътки и запалих цигара. Нямах повече въпроси за клубния бизнес. Не влизай, опасно за живота!

На улицата Вадим започна да думка по вратата с ръце и крака, като от време на време спираше, за да се свърже със Саша и Миша по мобилния. След това продължаваше да прави опити да получи отговор от небитието, после отпусна ръце, запали цигара и клекна до вратата. Нещо изтрака. Видях един пикап с емблемата на една бирена компания, спрял близо до входа. Шофьорът й затръшна вратата и тръгна към нас. Беше на около четиридесет години и въртеше в ръката си незапалена цигара. Когато се приближи, поздрави и любезно се осведоми:

— Момчета, в клуба ли отивате?

— Аха.

— Момчета, а не знаете ли кога ще отворят?

— И ние това се чудим.

— А-а-а-а… Защото съм докарал рекламни материали и машина за наливна бира. Вече цял час вися тук и не зная какво да правя. Днес е петък, трябва да ходя и на вилата, а пък не мога да мръдна оттук. Ако чакам до довечера, после ще вляза в задръстването на „Ярославск“ и ще пътувам до сутринта.

— Пич, заминавай на вилата си, днес те няма да дойдат повече.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм, пич, абсолютно съм сигурен.

— Е, щом казваш. Тоест, благодаря ти, че ми каза.

Шофьорът прибра с грижовен жест цигарата си в пакета, обърна се и извади мобилния си, вероятно за да се свърже с шефа си. До ушите ми достигна част от фразата: „Мамка им и педали, в тоя офис никога не могат да направят така, че нещата да вървят по план“. „Точно така, пич, точно така — помислих си аз, — само да знаеш какви планове имаха в този офис…“

Вадим беше изпаднал в пълен шок. Стоеше прав, подпрян на стената и гледаше през нас. Цигарата в отпуснатата му надолу лява ръка беше изтляла почти до филтъра и всеки момент щеше да изгори пръстите му. Когато шофьорът се отдалечи от нас, Вадим се съживи за миг и тихичко попита:

— Кой беше този?

— Представителят на другите миноритарни акционери?

— Кой-кой?

— Ами, шофьорът на някакви бираджии. Доколкото разбирам, онези не са взели само нас за партньори. Тъй че забрави.

— Мръсници… — Вадим отново клекна и подпря брадичка на скръстените си ръце. Цигарата му падна на асфалта.

— Престани, старче. Сега трябва да разберем кога са изчезнали и кой ги е видял за последен път. Може би все още са в града и ще успеем някак да се оправим. Може би наистина нещо се е прецакало заради лицензите или заради чиновниците, или заради нещо друго. Макар че това едва ли е така. Сигурен съм, че просто са ни преметнали.

— Не знам какво да правим…

— Старче, не се втелясвай, чуваш ли? Животът не свършва с това, нали така? Сега ще се опитаме да се обадим на общите ни познати, да набараме някаква информация и може би ще разберем нещо. Ще измисля нещо, старче, няма начин да не измисля нещо. А пък ако не успеем да направим нищо, просто ще идем и ще се напием. Или ще свалим някакви мацки. Като в Питер, хайде, чуваш ли? Или не. Хайде по-добре да си поръчаме проститутки. Ама, наистина, ще си вземем най-скъпите курви, ще пием шампанско и ще развратничим с тях, искаш ли? Пир по време на чума и други такива. Кога за последен път си наемал проститутка?

Клекнах до него, прегърнах го през раменете и се опитах по някакъв начин да го върна в реалността. Говорех му весело всички тези откровени глупости, макар че изобщо не ми беше смешно, дори нещо повече — в гърлото ми беше заседнала буца и ми се щеше да се разплача от обида. Но осъзнавах, че един от нас трябваше да бъде позитивно настроен, за да не изпаднем окончателно в депресия. Нали някой трябваше да включи главите ни и да ни върне обратно в мрежата?

— Нищо няма да измислиш — каза Вадим, отблъсна ръката ми и стана. — НИЩО НЯМА ДА ИЗМИСЛИШ, РАЗБРА ЛИ?

— Че защо да не измисля? — Стараех се да говоря колкото се може по-спокойно и жизнерадостно. — Сега двамата ще седнем и ще измислим нещо ЗАЕДНО.

— Сега двамата с теб няма да седнем — започна да ми крещи Вадим, — никъде няма да седнем с теб, разбра ли?! Защото ни измамиха, преметнаха ни, изпързаляха ни като льохмани, разбираш ли това?! И никой няма да измисли нищо. Тези твои познати са измислили всичко преди нас. Тези твои ебани познати са измислили цялата схема, по която да ни забъркат в тази измама.

— Те са мои познати точно толкова, колкото и твои, Вадим. Нали ти се разхожда с Миша из строежа? Нали ти показваха дизайна? Или ти изобщо не си идвал тук?