Духless

— Край, това е просто краят! — Вече направо виех и разтърсвах въздуха с ръце. — Това е истински ад!

Пичките също се разпищяха и също вдигнаха загорелите си ръце нагоре. Аз вече се тресях от гняв. Започнах да удрям ръцете им колкото се може по-силно, та най-после да ги свалят и да престанат да се зевзечат.

— Ей, да не си откачил? — извряка едната от тях. — Оля, ама тоя май че яката е надрусан.

Като в същото време и двете не преставаха да се кискат с истеричния си смях. Аз продължавах да се опитвам да сваля разлюлените им ръце и им казах:

— Чуйте ме, чуйте ме. Наистина ми е много зле. Разбит съм, размазан съм от всички тези лайна, които самият аз произвеждам денонощно. Поговорете си с мен, послушайте ме, огледайте се наоколо, не разбирате ли какво става тук? Всички сме се побъркали, всички трябва да се лекуваме. Още две крачки и всички тук ще пропаднем вдън земя.

По телата и по ръцете ни, които ту се издигаха, ту се спускаха, се плъзгаше лъчът на стробоскопа. Когато попаднеше върху тялото, той визуализираше такъв особен плъзгащ се ефект. Дори и да стоиш на едно място, пак изглеждаш така, сякаш се движиш много-много бързо. А какво да говорим за нас. Отстрани изглеждахме като древно божество с три глави и шест ръце, които се носеха бързо из пространството. Или от коката, или от стробоскопа започнах да осъзнавам, че се сливам с тези две момичета. И започвам да усещам и шестте ръце като мои. Като същински нашмъркан с кокаин Шива. Главите на мадамите с облещени очи и огромни, разтеглени в усмивка устни сякаш се движеха около мен като спътници около планета. Лицата им ту се озаряваха, ту отново изчезваха в сянката под блясъците на стенното осветление.

В един момент започнах да осъзнавам защо непрекъснато ми се искаше да скрия врата си. Разбрах какво беше това дяволско усещане за хлебарки, които тичат по гърба ми. Усетих с кожата си нечий поглед. Обърнах се и започнах бавно да плъзгам очи по залата като перископ. Най-после погледът ми открои в полумрака на десния ъгъл в дъното, там, където се намираше секторът с диваните, един човек. Кръстосал крак върху крак в креслото се бе излегнал някакъв пич, облечен в снежнобяла риза, разкопчана почти до кръста, и със светлосин костюм. В едната си ръка държеше чаша с кафява течност, която поклащаше в такт с музиката, а с другата непрекъснато приглаждаше косата си. Заради специалното дискотечно осветление цялото му облекло излъчваше много ярка, почти неонова светлина, ако ме разбирате за какво говоря. И в това не би могло да има нищо особено, защото такива скучаещи персонажи, които сканираха залата, търсейки мадами, бяха много във всеки нощен клуб. Но проблемът беше в това, че той изобщо не гледаше мадамите. Този пич оглеждаше мен и то много внимателно. И това никак не ми харесваше, дори нещо повече — този поглед ме дразнеше. И за миг неговият притежател ми се стори източник на всичките ми днешни неприятности и на цялата ми депресия. Приближих се много бързо до него, почти изтичах при него, седнах в креслото насреща му и почти изкрещях в лицето му:

— ПИЧ, КАКВО СИ МЕ ЗЯПНАЛ, ДА НЕ СИ В ЦИРКА?! — намеквайки му, че изобщо не съм някакъв си клоун на арената и тъй нататък. И че няма защо да ме гледа толкова съсредоточено.

А в това време той отпи спокойно от шибаната си чаша и много кротко ми отговори:

— А ТИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СИ В ЦИРКА? Впрочем, искаш ли уиски?

И от този негов спокоен тон цялата ми избуяла агресия стихна. И се почувствах някак необяснимо спокойно и безразлично уморено. Сякаш бях тичал към спирката, опитвайки се да се вкопча в тръгващия тролей, но той бе заминал, затръшвайки врати точно под носа ми. И аз бях толкова съсипан от бягането, че вече ми беше все едно, че закъснявам навсякъде. Вдигнах ръка, за да дам знак на сервитьора, но пичът я свали, вдигна от масата, която беше пред креслото му, друга чаша и ми я подаде. Чукнахме се, аз отпих една голяма глътка и усетих, че алкохолът оросява мозъка ми като топла вълна и се смесва с наркотиците. И тихо казах:

— Господи, кога най-после ще изгори целият този шибан цирк?

— Когато го напусне последният тъжен клоун като нас с теб. Този град работи като хубав ресторант. До последния посетител — отвърна новият ми приятел, усмихвайки се тъжно.

— А защо ни е всичко това, пич?

— Че да не би да има нещо по-различно от това? По принцип има ли значение от какво ще изпадаш в непрекъсната депресия? От работата си, от семейния си живот, от любовта си, от водката или от наркотиците? В крайна сметка един прекрасен ден няма да ни донесат покани за новия купон и ние ще отпаднем оттук в пълно недоумение дали някога сме били по тези места или сме сънували?

— Виж какво — казах, опитвайки се да придам на разговора полемичен характер, като всъщност вътрешно бях съгласен с всяка негова дума, — виж какво, ти наистина ли си сигурен, че не можем да постигнем нищо друго? Наистина ли всички са потънали в рутина и всички изпитват такава празнота? Наистина ли живеем само заради това всеки петък вечер да се опитаме да се измъкнем оттук?