Довършителката

Надянах работните си дрехи и се упътих към цеха. Докато минавах покрай стълбите за втория етаж, погледнах нагоре. Лейдън-Тош вече не стоеше тук на пост, бяха го пратили да поваля дървета заедно с другите яки Уъгове. Всички Ковачи с изключение на трима също се намираха на сечището, където използваха мускулите си за рязане и дялане на греди. Малцината, които бяхме останали във фабриката, посвещавахме цялото си време на изработката на безкрайно количество метални елементи за грандиозния проект. Пещите топяха стоманата, чуковете на Ковачите я оформяха на дълги ленти, Резачите ги режеха на части с необходимата форма и размер, а аз накрая ги довършвах.

През обедната почивка се загледах в дясната си ръка. Между старите белези и драскотини продължаваха да пъстреят мастилените печати на Дис Фидус. Редът за влизане в Комините не бе променен въпреки извънредното положение в селото. Това бе леко озадачаващо, но сега имах по-важни неща, за които да се безпокоя.

Към края на почивката излязох за минутка-две навън и с умиление видях, че Хари Две продължава да ме чака под дървото, където го бях оставила.

– В Комините не се допускат животни – излая нечий глас.

Обърнах се и видях Домитар да стои зад мен. Лицето му беше подпухнало, а речта – завалена. Стори ми се леко иронично, че възразява срещу едно куче, след като на Джабитите се разрешаваше да вилнеят из фабриката на воля.

– Не съм го вкарала вътре, нали? – възразих.

Домитар пристъпи по-близо.

– Твое ли е?

– Може би. Още не съм решила.

Той продължаваше да стои и аз се дръпнах крачка встрани, защото вонята на Огнена вода ме удряше в носа.

– И аз имах куче навремето. – Останах втрещена, когато началникът ми приклекна и го погали.

– Наистина? – възкликнах. По-скоро бих допуснала, че ще гледа Джабит.

– Когато бях Младок, разбира се – поясни смутено той.

– И как се казваше?

Домитар се поколеба, вероятно се боеше да не го счета за твърде мекушав, задето е имал домашен любимец.

– Юлиус – отвърна накрая.

– Също като теб?

– Защо, странно ли ти се вижда?

– Не, можеш да кръстиш кучето си както пожелаеш.

– А твоето как се казва?

– Хари Две.

– Хари две?

– По-рано, когато живеех с родителите си, имах куче на име Хари.

– Какво стана с него?

– Един Гарм го уби.

– Съжалявам – сведе очи Домитар. И изглеждаше, че наистина съжалява.

– А с Юлиус?

– Умря още когато бях малък.

– Как?

– Все едно, няма значение. То пък и какво ли вече има значение.

С учудване видях, че очите му се реят унило над пущинака около фабриката. При това причината явно не беше в Огнената вода – просто бе крайно потиснат, докато от един Уъг в неговото положение се очакваше да гледа със светла увереност в бъдещето.

– Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях, Вега. – Това звучеше по-скоро като философско заключение, отколкото като конкретен съвет. – Но докато аз съм началник тук, в Комините, няма да има никакво разхайтване, хубаво да знаеш. Ще даваме само най-първокачествена продукция. – Той хлъцна и прикри смутено устата си с длан.

Обърнах се през рамо към входа на фабриката и любопитството, което никога не ме напускаше, изби на повърхността.

– Домитар, какво е било това място преди?

– Как какво, винаги си е било същото – отвърна той уж равнодушно, но тялото му видимо се напрегна.

– Така ли? – рекох скептично.

– Поне откакто се помня.

– Но то е построено дълго преди да се родиш. Бас държа, че е най-малко на сто Сесии.

– Тогава как очакваш да ти отговоря? – Фразата прозвуча рязко, но всъщност тонът му бе по-скоро на примирение.

– Смяташ ли, че Стената ще удържи Кръвниците? – смених темата аз.

– Естествено, че ще ги удържи. – Начинът, по който го каза, ме притесни силно. И не защото смятах, че лъже, напротив, защото виждах, че безусловно си вярва.

– Е, почивката свърши – рече той, влизайки отново в началническата си роля. Хари Две помаха с опашка и го изгледа любопитно.

Тръгнах към Комините, но на вратата се обърнах и видях Домитар да клечи до кучето ми и да го гали. После извади от джоба си парче хляб и сирене и му ги подаде. Стори ми се дори, че мярнах на лицето му усмивка.

Времената в Горчилище наистина се променяха.

UNDEVIGINTI

ОТНОВО У ДОМА

Когато пристигнах в Общежитието с Хари Две, Какус Луун ме пресрещна на вратата. Хвърли презрителен поглед към мъника и изръмжа с дрезгавия си от Пушливо биле глас точно толкова грубо, колкото бях очаквала:

– Тоя помияр няма място в почтено заведение като моето.

Погледнах към спътника си, който определено изглеждаше най-добре от трима ни – лицето му бе по-симпатично от това на Луун, а козината му в по-добро състояние от моите дрехи.

– На Уъговете е разрешено да гледат домашни любимци – отвърнах. – Аз ще се грижа за него, ще го храня, поя и ще поддържам чистота.

– Не го пускам в къщата си и толкова.

– Това не е твоя къща. Принадлежи на Роман Пикус. – Знаех, че репликата няма да ми помогне, но Луун ме дразнеше дори само с дишането си.

– Значи мислиш, че господин Пикус ще остане във възторг от присъствието на презряната твар, така ли? Е, значи не го познаваш толкова добре, колкото мен.