Довършителката

Аз не само работех по сглобките и фините детайли във фабриката, но и помагах след работа на Уъговете, които влачеха отсечените трупи към строежа.

Делф се трудеше повече от всички. Огромните му мускули се издуваха като буци, а могъщите му дробове се напрягаха до пръсване, докато местеше и повдигаше тежките греди. Често се виждахме и разминавахме, но не си говорехме. Нямахме време, нито сили за това.

Баща му Дъф се грижеше за впряговете от животни. Обучените от него Слепове и Кретове теглеха огромни товари, а също се използваха за системите от въжета и макари, които повдигаха наведнъж цели секции от Стената. Наблюдавайки сложното им устройство, предположих, че Джон навярно има пръст в тяхното създаване. Същото впечатление остави у мен и машината за копаене, която скоро видях да сглобяват.

Младоците носеха на работниците храна и вода и изпълняваха някои от задачите, изискващи повече сръчни пръсти, отколкото груба сила. Женските се суетяха безспир край кухненските печки, за да пълнят стомасите на гладните Уъгове. Всички до един бяхме пришпорвани от мисълта, че Кръвниците, тези невъобразимо зли същества, могат всеки миг да връхлетят и да погълнат цялото село. А настъпеше ли Седмият ден, цяло Горчилище се стичаше в Катедралата, защото проповедите бяха станали вече задължителни. Там Езекил с яростен и гръмовен глас, преливащ от огън и жупел, ни предупреждаваше, че ако не построим Стената в най-кратки срокове, това ще доведе до нашата неминуема гибел, а костите на Младоците ни ще свършат в търбусите на безжалостните Кръвници.

Сигурна съм, че това носеше тъй необходимото спокойствие и духовна утеха на изтерзаните нерви на Уъгмортите. Никога не бях воювала, но можех да доловя в какво се превръща Горчилище – в селище под обсада, чакащо вражеска атака. Това ми помагаше да се поставя на мястото на своите предци, преживели Битката на зверовете.

Продължавах да работя в Комините, но вече не довършвах красиви неща. Сега производството се свеждаше до метални болтове и шини, ползвани за свързване на стълбовете и гредите, от които бе съставена Стената. Трудех се усърдно – не знам дали за да покажа на Моригон, че Джон не е единственият кадърен член в семейството ни, или за да убедя самата себе си, че имам някаква стойност за Горчилище.

Обикновено ставах преди разсъмване и отивах до своето Дърво. Вече нямаше нужда да залъгвам глада си с останки от тенекиената кутия. Общежитието, вероятно по нареждане на Съвета и в знак на благодарност за способностите на брат ми, бе включило в дневната ми дажба и закуска. Клетъс Луун бе така добър да ми го съобщи една вечер, докато се качвах да си лягам:

– Да се хранят такива като теб си е жива разсипия – рече. – Ние Мъжките се бъхтим да сечем дървета по цял ден, докато вие във фабриката ловите мухите. Не е честно, хубаво да знаеш. Уъговете са направо бесни.

– В Комините не ловим мухи. Да не мислиш, че Домитар би го разрешил? Впрочем – добавих с престорена усмивка – мислех, че твоята работа се състои в това да обикаляш с морта на рамо и да гърмиш по малки пъдпъдъчета, преди да са успели да се спуснат и да те грабнат в ноктите си.

– Ако искаш да знаеш, патрулирам само нощем, а денем очакват от мен да работя на сечището – излая той.

– Е, значи поне не скучаеш – подхвърлих през рамо и продължих нагоре по стълбите.

Не ме беше грижа дали увеличаването на дажбата ми е честно, или не. Гладувах откакто се помнех и нямаше да изпитам угризение заради някоя хапка в повече, особено пред плужек като Клетъс Луун, който се тъпчеше до пръсване още от раждането си.

Дървото бе моето място за уединение и спокойствие. След него настъпваше дългият работен ден, първо във фабриката, а после на сечището. Това и редките посещения при родителите ми съставляваха моето еднообразно съществуване.

Изминаха двайсет дни откакто Джон бе отишъл да живее при Моригон. Раздялата бе тъжен момент и за двама ни. Той очевидно изпитваше смесени чувства. Кой не би искал да има обилна храна, чисто легло и всички останали удобства? Да не забравяме и книгите, които можеше да чете до насита.

И все пак личеше си, че му е тежко да си тръгне от мен. За това говореха и насълзените очи, и цялото изражение на лицето му, докато Моригон го отвеждаше към каретата. Моят брат ме обичаше и аз също го обичах – другото нямаше значение. И все пак трябваше да ме напусне. Нямаше друг избор.

Уговорката бе, че ще мога да го посещавам веднъж седмично. Досега го бях сторила два пъти.

При първата ми визита той не се бе променил особено. Вярно, изглеждаше чистичък, с нови дрехи и понапълнял. Все още леко замаян от мястото, където се намираше, изпълнен едновременно с тъга от раздялата ни и с вълнение от възможностите, разкрили се пред него. Моригон ме нагости и ни остави насаме.

Джон сподели, че работел по някои аспекти от проектирането на Стената. Когато дойде време да си тръгвам, ме прегърна така, че щеше да ми строши ребрата. Накрая се наложи нежно да се освободя от обятията му.