Довършителката

Втория път, седем дни по-късно, забелязах у него определена промяна. Тъгата почти я нямаше, отстъпила място на радостна възбуда от новия му живот и важната роля в съдбините на Горчилище. Носеше хубавите си дрехи с лекота и не изглеждаше ни най-малко впечатлен от луксозната обстановка. Моригон отново ме нагости, но този път не ни остави сами. На прощаване Джон ме притисна за кратко към себе си и хукна нагоре по стълбите с думите, че имал да довършва някакъв важен чертеж.

– Тук му понася добре – каза Моригон, докато ми отваряше външната врата. – Надявам се, че и сама го виждаш.

– Не ще и дума.

– Трябва да се радваш за него, Вега.

– Радвам се – отвърнах искрено.

Тя ме огледа и ми подаде шепа монети.

– Моля те, вземи ги.

– Защо? Не съм свършила нищо, за да ги спечеля.

– В знак на благодарност за това, че позволи на Джон да дойде да живее при мен.

Погледнах малката купчинка в шепата и. Част от мен искаше да я грабне оттам.

– Не – рекох накрая и поех обратно към Общежитието.

Сега, седмица по-късно, седях на Дървото си и слушах далечните звуци от сеченето на други дървета. Стволовете им един подир друг се сгромолясваха на земята. По мои груби сметки, до приключването на строежа край Горчилище почти нямаше да остане гора. Повечето от нея щеше да стане част от Стената.

Напоследък често имах кошмари, в които полухора, полузверове нахлуваха откъм Мочурището, разкъсвайки всички по пътя си. Аз се мъчех да им избягам с помощта на Дестин, но те ме улавяха в ноктите си и всичко приключваше. Лицата им бяха на Уъгове, но жестокостта им не знаеше граници. Събуждах се обляна в пот и разяждана от вътрешни терзания.

Както седях на площадката, се пресегнах и погладих Дестин, притихнала под дрехите ми. От дребни метални части в Комините бях изработила нещо като катарама и сега тя бе пристегната около кръста ми по подобие на колан. Ако някой Уъг я видеше, винаги можех да излъжа, че я използвам, за да си придържам панталоните.

Патрулите през нощта и непрестанната сеч през деня ме затрудняваха да упражнявам летателните си умения. И все пак вече не заривах нос в пръстта при всяко приземяване. Минаваше ми мисълта да се разходя над Мочурището, дори да го прелетя цялото и да кацна от другата му страна. Но се боях, че то може да продължи безгранично, докато накрая Дестин се умори и аз падна долу. Или че Кръвниците ще се издигнат подире ми и ще ме грабнат от небето.

С Делф продължавахме да не си говорим, а рано или късно трябваше да открия какво знае за Случката с дядо ми. Той явно не бе споделил с никого как ме е видял да хвъркам из гората, иначе досега несъмнено щях да разбера. Представях си как вечер се прибира капнал от умора след цял ден сечене и мъкнене на трупи и се просва върху одеялото на пода за няколко безценни часа сън, преди да се надигне и да започне всичко отначало. Напрежение се долавяше в лицата на всички Уъговете сякаш знаеха, че са обречени и не бяха сигурни единствено в точния час, когато бедствието ще ги сполети.

Озърнах се от високата си наблюдателница. Мракът вече отстъпваше на дрезгавата светлина. По пътя насам не бях срещнала никакви патрули и силно подозирах, че на мнозина Уъгове им се струва непосилно да изпълняват едновременно задълженията на дървосекачи през деня и Жандарми през нощта.

По-подходящ момент надали щеше да настъпи. Застанах на самия ръб на площадката, засилих се с две-три бързи крачки и се отблъснах от другия и край. Въздухът ме обгърна и усетих меко повдигане. Летях известно време в права линия, после се преобърнах, и то неведнъж, а цели три пъти. Главата ми леко се замая, но чувството на свобода бе прекрасно – за разлика от долу, на земята, където практически всяка минута трябваше да се подчинявам на чужди заповеди.

Бях се усъвършенствала дотолкова, че вече можех спокойно да гледам надолу, без да губя височина. Сякаш Дестин и аз бяхме постигнали безмълвно разбирателство. А може би тя умееше да чете мисли – или поне моите.

Приземих се меко и известно време останах неподвижно, вдишвайки свежия нощен въздух. Липсваше ми Джон. Обичах да го събуждам, да го водя на Обучение, да му нося храна, когато го вземам след работа. Също и посещенията при родителите ни в Приюта, макар и не особено приятни, представляваха значима част от нашето ежедневие. Но този етап от живота ми бе отминал и си давах сметка, че никога вече няма да се върне.

Чух звука, преди да видя каквото и да било. Нещо се движеше бързо на четири крака. Не се уплаших, не и този път. Притежавах Дестин, която за секунда можеше да ме изстреля нагоре. Впрочем сякаш нямаше повод за притеснение. Това не бяха стъпки на Гарм, Фрек или Амарок. Нямаше шум от плъзгане, нито от копита на Крет. Тези нозе припкаха леко, едва докосвайки земята. Притаих се и зачаках.

Съществото се показа иззад едно дърво, спря и размаха опашка. После се приведе и заби нос в земята, душейки шумно. Пристъпих напред, неспособна да повярвам на очите си. То седна и наклони глава настрани.

– Хари? – възкликнах.