– Ще се оплача на Моригон – опитах да сменя тактиката.
– Можеш да се оплачеш на който Уъг поискаш, проклетият ми отговор ще бъде пак същият.
И той затръшна вратата в лицето ми. Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше с пълно обожание, без да се влияе от злостната тирада на Луун. Помислих около минута и после си рекох, че може пък всяко зло да е за добро.
Влязох вътре, качих се устремно в спалнята на втория етаж, събрах оскъдния си багаж и изтрополих обратно по стълбите. Долу в трапезарията Луун ме изгледа втрещено. Жена му Хестия надничаше плахо иззад гърба му, триейки загрубели ръце в мръсната си престилка.
– Накъде си тръгнала така? – попита Луун, сочейки скромния вързоп, съдържащ всичките ми вещи.
– Щом като кучето ми не е добре дошло тук, ще си потърся друго място за живеене.
– Няма къде да намериш – озъби се той. – Всички пансиони са пълни, всеки Уъг го знае.
– Имам нещо наум.
– Заети са, казвам ти, до последното легло.
– Винаги мога да спя на Долната улица – парирах го аз.
– И откога стана толкова самостоятелна? – изгледа ме изпод вежди Луун.
– Вега, не можеш да се върнеш там – обади се кротко Хестия. – Още си малка, за да живееш сама. По закон трябва да имаш петнайсет навършени Сесии.
– Е, след като искам да задържа кучето си, май нямам особен избор, а и съвсем скоро ще стана на петнайсет – отвърнах с топла усмивка, предназначена единствено за нея. Тя се подчиняваше безропотно на своя Мъжки, но инак винаги се бе държала добре към Джон и мен. – Във всички случаи, благодаря ти за гостоприемството.
Тя се обърна и влезе обратно в кухнята, а Луун се изплю на пода с думите:
– Ще видим какво ще каже Съветът за това.
– Да, ще видим – отвърнах дръзко аз.
Тръгнах по павираната улица и Хари Две послушно ме последва. Предполагам съм била необичайна гледка с вързопа през рамо и кучето по петите си, защото Уъговете, които срещахме тук и там, се обръщаха подире ми.
Стигнахме Долната улица и свърнахме по нея. Тя се наричаше така, защото бе в ниското и винаги се наводняваше при пороен дъжд, а освен това бе стара и разнебитена. Няколкото и магазинчета не бяха често посещавани, а и стоките в тях отстъпваха по качество на тези на Главната.
Простата къща с дъсчена фасада бе малка, невзрачна и очукана от времето, но за мен винаги щеше да си остане красива, топла и приветлива. Познавах я добре. Някога живеех тук заедно с мама, татко и Джон. После, когато отведоха родителите ни в Приюта, брат ми и аз също трябваше да я напуснем и да отидем в Общежитието.
Спрях и погледнах прозореца над верандата. Той бе пукнат още от времето, когато Джон, като бебе, хвърли по него чашата си с мляко. Стъклото трудно се намираше в Горчилище, затова така и не го поправихме. Приближих се и надзърнах през него. Успях да видя масата, където се хранехме със семейството ми. Тя бе прашна и покрита с паяжини. В далечния и край бе столът, на който седях. В ъгъла на стаята бе струпана купчина от вещи, които така и не взехме със себе си, защото нямаше къде да ги държим.
Опитах бравата. Беше заключена. Бързо се справих с нея с помощта на малките си инструменти. Отворих вратата и влязох, последвана от Хари Две. Незабавно ме обгърна хлад – температурата вътре бе много по-ниска, отколкото навън. Учудих се, но само за миг.
Говореше се, че духовете на миналото винаги държат студено, защото са сами, без нищо, което да ги сгрява. А ние бяхме оставили в този дом толкова много. Тук бяхме семейство. Заедно имахме нещо, което никой от нас не притежаваше поотделно. Но то бе безвъзвратно отлетяло.
Потреперих и се загърнах по-плътно в наметката, прекосявайки стаята. Коленичих край купчината и започнах да разглеждам вещите, докато Хари Две душеше из новия си дом. Попаднах на различни дрехи, които вече нямаше да са по мярка на повехналите тела на мама и татко. Нямаше да станат и на мен, защото през последните две Сесии се бях издължила доста. Оставих ги и разлистих няколко рисунки, които бях правила като Младок.
Сред тях имаше една на брат ми, а също и мой автопортрет. Осветих го с фенера, за да го видя по-добре през парата, която изпускаше дъхът ми. Тук бях може би на осем, което означаваше, че дядо ми вече е липсвал през половината ми живот. Не изглеждах щастлива. Всъщност дори се мръщех.
Разопаковах вързопа си, намерих зад къщата малко дърва и запалих приличен огън с една от малкото си останали кибритени клечки. Вечерях от тенекиената кутия, като разделих храната с Хари Две, който лакомо погълна своя дял. Сега прехраната бе моя отговорност и трябваше още по-усърдно да припечелвам, да трупам, събирам и разменям запаси, имайки предвид, че Хари Две и Джон... Спрях мисълта си. Сега бяхме само кучето и аз. Джон вече не влизаше в сметките.
Излязох отвън и завъртях крана на старата чешма. Водата отначало потече ръждива, но бързо се избистри. Това беше добре, защото нямаше откъде другаде да утоляваме жаждата си. Налях една купичка за Хари Две и той я излока шумно, след което отиде да се облекчи в тревата.