Довършителката

Но разбира се, това не беше Хари. Преди много Сесии имах куче, в което моментално се влюбих. Рошаво и космато, не много голямо и не много малко, с ласкави очи и козина на ръждиви и бели петна. Намерих го един ден на слизане от Дървото и го нарекох с това име. То ме обичаше и ми вярваше с цялото си сърце, сигурно затова ми липсваше толкова.

Но имаше и друго. Аз станах причината Хари да умре. Веднъж се разхождах твърде близо до края на Мочурището и един Гарм ни нападна. Хари застана помежду ни, за да ме защити, да ми даде възможност да избягам и чудовището го уби на място. Още помнех гледката на мъртвото му тяло, захапано между челюстите на противната твар, която го отнасяше, за да го изяде на спокойствие. Тогава едва не изплаках очите си по него. Мой дълг бе да го пазя, а аз го подведох и това му струваше живота. Никога не можах да си го простя. Бих сторила всичко, за да го върна обратно, но знаех, че е невъзможно. Смъртта бе необратима.

И все пак бях готова да се закълна, че ако това куче не е Хари, то е негов близнак. То стана и ме доближи, като дишаше учестено, изплезило език.

– Хари? – викнах неволно отново.

Животното се впусна към мен, спирайки на сантиметри от крака ми. Наоколо вече се виждаше по-ясно – слънцето започваше своя поход през небето, докато Нок се оттегляше там, където бе дневното и леговище.

Докоснах главата на кучето. Козината му бе мека и се плъзгаше между пръстите ми като онези невероятно меки кърпи, които бях използвала в банята на Моригон. Очите му бяха различни на цвят – дясното синьо, а лявото зелено. Хари имаше същите, но огледално противоположни. Винаги ми бе харесвало преливането на тези два цвята в погледа му.

Коленичих и улових една от предните му лапи. То ми позволи да го сторя с израз на леко любопитство. Лапата бе едра и обещаваше, че това игриво пале един ден ще стане голям пес – фактът, че бе мъжки, се потвърждаваше от някои части, които можех да зърна. Хари също тежеше над трийсет килограма, но все пак бе много по-дребен от противния Гарм, който го разкъса.

Забелязах, че козината му е прашна, а ребрата прозират през нея. На единия му крак имаше рана, която трябваше да се почисти. Почесах го зад ушите, чудейки се какво да правя. Знаех, че Луун не обича да пуска животни в Общежитието. В най-добрия случай щеше да ми поиска още пари, а аз не разполагах с тях. Хари бе убит още преди да отведат родителите ми в Приюта, тъй че никога не ми се бе налагало да правя подобен избор.

Явно се налагаше да го оставя да се справя без мен. Станах и тръгнах по пътеката, но кучето ме последва. Ускорих крачка и то стори същото. Поддавайки се на внезапен порив, се засилих и полетях. Това вече трябваше да сложи точка на спора. Но когато погледнах надолу, отново го видях да тича с всички сили, като по някакъв начин смогваше да не изостава. Сниших се и кацнах. То се блъсна в краката ми, като едва не се преобърна и ме загледа запъхтяно с шарените си очи, сякаш се чудеше защо му правя подобни номера.

Бръкнах в торбата си и му подадох комат хляб. Знаейки колко е гладно, очаквах да го грабне лакомо. Но то повдигна муцуна и го измъкна полека измежду пръстите ми, преди да приседне и да го изяде. После се претърколи по гръб и вирна крака, предлагайки ми да го почеша по корема, което и сторих.

Хари правеше същото, но от друга страна, вероятно всички кучета го правеха. Нямаше как да знам, досега бях имала само едно. Срещнах го почти на същото място, увлечено да гони заек. Така и не хвана заека, затова пък успя да плени сърцето ми.

Стоях в нерешителност.

– Бих могла да те нарека Хари Две – рекох. То вирна нос към мен и наостри уши. Адарите разбираха, когато им говориш, но не и кучетата. И все пак новият ми познайник сякаш разбра, че току-що е бил кръстен.

Погледнах към небето. Утрото вече настъпваше, скоро щеше да дойде време да тръгвам към Комините. Погалих кучето по главата, като оставях пръстите си да се плъзгат покрай всяко ухо. Хари обичаше това, затова предположих, че на него също ще му хареса. За благодарност получих близване по ръката.

В ума ми назря план. По пътя към фабриката му хвърлях пръчки и то всеки път ги носеше обратно. Щом стигнахме пред входа, спрях, посочих към сградата и му заръчах да чака.

То незабавно подви опашка и седна. Поставих на земята тенекиената чашка, която носех в торбата, и му налях малко вода от манерката си. Отгоре имаше дърво, което да му пази сянка. Реших, че ако още е тук, когато си тръгна от работа, ще преценя какво да правя с него.

Домитар ме изгледа на влизане в Комините. Той вече пиеше Огнена вода по цял ден. Дори се чудех как успява да стои на краката си. Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но явно езикът му изневери, защото само изломоти и се заклатушка към офиса си.