Довършителката

В Общежитието прибори по принцип нямаше, но родителите ни ги ползваха, тъй че брат ми и аз знаехме как да си служим с тях. Е, малко бяхме позабравили, което си пролича веднага, щом разлях част от супата върху масата.

Вдигнах ужасено глава, но Женската, която ни прислужваше, просто пристъпи напред и я попи с кърпа.

След супата дойдоха сирена, хлябове и салати. След тях – месо от Крет, което се топеше в устата, заедно с топли задушени зеленчуци, прекрасни на вид и още повече – на вкус. Подобни неща рядко стигаха до Общежитието. Понякога получавахме един-два картофа или шепа грах, но това беше всичко. Бях виждала царевица, натоварена в каруците на Фермерите, но не и в чиния пред себе си. Наблюдавах внимателно Моригон, за да разбера как се яде.

Лицето на Джон бе приведено толкова ниско над масата, че почти не се виждаше как храната изчезва в устата му. В един момент Моригон трябваше внимателно да му покаже, че не е правилно да изгризва целите царевични кочани, а само зърната им. Той обаче не се притесни особено, а просто продължи да тъпче бузи.

Мъжките си оставаха Мъжки.

Впрочем аз също се наядох до пръсване, а после хапнах и още малко, в случай че сънувам и чувството за ситост изчезне веднага щом се събудя. След основното дойдоха блюда със зрели плодове и сладкиши, каквито бях виждала в магазина на Хърман Хелвит, но не бях и мечтала, че някога ще опитам. Видях как Джон тайно мушна няколко в джоба си. Мисля, че Моригон също го забеляза, но не каза нищо.

Когато не можехме да поберем нито хапка повече, се облегнахме назад на столовете и аз се потупах по издутия корем. През всичките си Сесии не се бях наяждала така. По цялото ми тяло се разливаше топло, сънливо доволство.

– Желаете ли да ви почерпя още нещо? – попита Моригон.

Погледнах я, едновременно учудено и засрамено.

– Не, мисля, че това беше достатъчно. Благодарим за великолепната вечеря – побързах да добавя.

– Тогава да отидем в библиотеката.

Последвахме я по коридора. Възхищавах се на начина, по който вървеше – толкова висока, стройна и елегантна. Усетих, че неволно се мъча да имитирам походката и. На пода в един от ъглите стоеше масивен часовник, който удари кръгъл час точно когато минавахме покрай него. Джон и аз подскочихме. Повечето Уъгове изобщо нямаха часовници, да не говорим за такива с махало.

Влязохме в библиотеката, където огънят още гореше. Аз се настаних срещу Моригон. Усещах как клепачите ми натежават от топлината и обилната храна.

Брат ми не седна, а се залови да обикаля наоколо, зяпайки нагоре към книгите.

Тя го наблюдаваше с любопитство.

– Той много обича да чете – почувствах се длъжна да поясня, – но в училището нямат достатъчно книги.

– О, тогава вземи си оттук колкото искаш, Джон – каза Моригон. Той я изгледа невярващо. – Наистина, вземи си които книги пожелаеш. И без това съм ги чела всичките.

– Прочели сте всички тези книги? – възкликнах.

Тя кимна.

– Родителите ми насърчаваха четенето от ранна възраст. – Тя обгърна с жест помещението. – Все пак съм отрасла тук. Нима не знаеше?

– Никой в Горчилище не знае много за вас – отвърнах искрено. – Известна сте като единствената Женска – член на Съвета, разбира се, и Уъговете ви виждат от време на време из село, но това е всичко.

– И дори родителите ви у дома не са разговаряли за моите родители?

– Не си спомням за такъв случай, не – поклатих неловко глава, защото ми се струваше, че я засягам със своята неинформираност.

– Дядо ми беше председател на Съвета преди Тансий. Разбира се, оттогава са минали много Сесии. Всъщност те служеха заедно с твоя дядо, Вега.

Изправих се в стола и цялата ми сънливост се изпари.

– Моят дядо е бил член на Съвета?

– Да, навремето. Но го напусна преди... в общи линии, преди своята...

– Случка – довърших вместо нея. И за пореден път си спомних думите, изречени от Кроун в къщата на Куентин. Дали Съветът просто не ползваше този термин, за да замаже очите на Уъговете всеки път, когато някой изчезне? И ако е така, къде всъщност бе дядо ми?

– Именно – отвърна тя. – Нима не си знаела това за Върджил?

Смръщих чело. Поначало бях невежа относно своето родно място и историята на семейството си. А не исках да не е така. Погледнах към Джон. Той бе смъкнал към дузина книги от рафтовете и сякаш се опитваше да ги чете всичките наведнъж.

– Никога не са ми разправяли много за Горчилище – рекох, оправдавайки се. – Но съм любопитна да науча.

– Обучението днес не е такова, каквото беше – отвърна примирено тя. – Когато бях на вашата възраст, се преподаваха повече неща. И това ме натъжава.

– Мен също. Какви например?

– Например за Алвис Алкумус, който основал Горчилище много отдавна, преди петстотин или повече Сесии.