Довършителката

– Мен също – прегърнах го през раменете. – Но страхът е едно, а бездействието – друго. Ако сме сплотени, всичко ще бъде наред. Кръвниците няма да ни докопат.

– Обещаваш ли? – попита плахо той.

Поколебах се. В Горчилище обещанията бяха сериозно нещо и не се даваха току-така. Но тъй като не вярвах в самото съществуване на Кръвниците, реших, че спокойно мога да дам гаранция, че няма да се появят и да ни разкъсат.

– Обещавам – казах.

Извадих тенекиената кутия от джоба си и му я подадох. Вътре имаше малко храна, която пазех за утрешната си закуска, но явно щях да се простя с нея.

– Ето, вземи да похапнеш.

– Ами ти?

– Вече ядох в Комините, не съм гладна.

Това беше лъжа, но по-важното бе той да е сит.

Замръзнах, когато видях приближаващата иззад ъгъла карета, с Богъл на капрата. Тя спря точно пред нас. Въпреки хладното време хълбоците на Слеповете лъщяха от пот – явно доста ги бяха пришпорвали. Вратичката се отвори и аз очаквах да видя Тансий, но вместо него отвътре се появи Моригон.

Двамата с Джон побързахме да станем на крака. Изглеждаше непочтително да седим в нейно присъствие. Тя носеше червена наметка върху бялата си туника, която напълно подхождаше на кървавия цвят на косата и. Щом видя оскъдните залъци в ръцете на Джон, по бузите и плъзна руменина.

– Искате ли да дойдете с мен у дома и да ми направите компания за вечеря?

Ние само стояхме стъписано.

– Хайде, заповядайте, за мен ще бъде чест и удоволствие. – Тя ни даде знак да се качим в каретата и ние го сторихме, пред удивените погледи на многобройните Уъгове наоколо. Сред тях мярнах и Клетъс Луун, който ме зяпаше злобно.

Вече веднъж бяхме влизали в каретата заедно с Тансий, но почудата ни пред богатата тапицерия и украса явно още личеше.

– Красиво е изработена, нали? – попита Моригон с усмивка.

Богъл замахна с камшика и Слеповете потеглиха. Беше невероятно колко бързо и плавно се движехме. Погледнах навън през осветения с фенер прозорец и видях Горчилище да се плъзга покрай нас, докато копитата чаткаха в идеален синхрон.

Моригон рядко се появяваше сред Уъговете и те не знаеха много за нея, но мястото на дома й, в северния край на селото, бе добре известно. Той се намираше зад висока стена и преди много Сесии, по време на една разходка, аз дори бях успяла да зърна къщата през отворените порти.

Ето че сега отново се озовахме пред тях и те по някакъв начин се отвориха от само себе си, за да ни пропуснат. Под колелата заскърца чакъл и мярнах извитата буква М върху крилата от ковано желязо.

Обърнах се към Моригон, която ме наблюдаваше внимателно.

– Домът ви е много красив – казах, запъвайки се. – Веднъж го видях на минаване оттук.

– Скоро ли беше това?

– Не, още бях Младок. Разхождахме се с баща ми.

– Благодаря ти – кимна тя, сякаш облекчена от отговора ми. – Наистина е чудесно място за живеене. – Тя погледна към Джон, който така се бе свил в ъгъла на седалката, че почти се сливаше с възглавниците. – Става вече късно. Ще вечеряме и след това ще обсъдим въпросите на спокойствие.

Последното ме удиви. Какви въпроси можеше да обсъжда тя с прости Уъгове като нас?

Каретата спря и ние слязохме – първо тя, после аз, а колкото до Джон, наложи се почти насила да го изтръгна от седалката.

Къщата бе голяма и разкошна. В сравнение с останалото, което можеше да се види в Горчилище, приличаше на кристална ваза, поставена насред сметище. Беше построена от камък, тухли и дърво, но не струпани както дойде, а съчетани по възможно най-съвършения начин. Масивната входна врата бе дебела колкото ширината на дланта ми. Когато я наближихме, тя се отвори сама. Сепнах се, макар и кованите порти на двора да бяха сторили същото.

Отвътре се появи Уъг, когото бях срещала веднъж в село, но не знаех името му. Той се поклони на Моригон и след това ни поведе по дълъг коридор, озарен от бронзови светилници по стените. По тях имаше също истински картини и огледало в метална рамка, украсена с извити фигури на разни същества.

Самите стени бяха от камък, но иззидани така, че не се виждаха никакви фуги. Краката потъваха в дебели килими, сияещи в прекрасни багри. Подминахме няколко стаи. Вратата на една от тях бе открехната и през нея се виждаха високи до тавана шкафове, пълни с книги, и огромна камина с пламтящ в нея огън. Тя бе изработена от материал, за който бях чувала, че се нарича мрамор. Моригон явно наистина не си знаеше парите.

По-нататък в ъгъла стояха потъмнели доспехи, по-високи от мен.

– Ще започнем ли да правим такива, за да се браним от Кръвниците? – попитах, впечатлена от изработката им.

Моригон ме погледна много по-изпитателно, отколкото смятах, че заслужава невинният ми въпрос.

– Мисля, че засега Стената ще ни бъде достатъчна, Вега.

Щом стигнахме края на коридора, тя хвърли едно око на недотам чистата ни външност и каза:

– Уилям ще ви покаже къде хм... да се поосвежите, преди да седнем на масата.