Довършителката

ПОКАНАТА НА МОРИГОН

Щом излязохме, видях Клетъс Луун и две от приятелчетата му да тормозят Делф, като правят физиономии и имитират заекващия му говор.

– Де-Де-Делф вони – каза единият от остроумниците.

– А лицето му е като фъшкия на Крет – добави Клетъс.

– Махайте се оттук, безбожници – ревна Дъф, който вървеше подир мен. – Точно пред Камбанарията, как не ви е срам. Алвис Алкумус щеше да се обърне в гроба, ако ви чуе!

После сграбчи сина си за ръката и го задърпа към къщи.

На минаване край Клетъс кракът ми случайно се протегна и го спъна. Той се просна по лице върху паважа. Когато се преобърна и опита да стане, поставих калния си ботуш върху гърдите му и казах:

– Ако пак направиш това, Клетъс Луун, ще си завра ботуша на друго място, където слънце не огрява. Хубаво го запомни!

После се обърнах и си тръгнах. Той и приятелите му претичаха покрай мен, като ми подвикваха думи, толкова мръсни, че се наложи да запуша ушите на Джон.

В Камбанарията бе задушно, но навън повяваше хладен ветрец, който те караше да потреперваш. Заведох Джон на Обучение и после отидох във фабриката. Това бе особен работен ден. Всички изпълняваха задълженията си, но умът им бе другаде. През обедната почивка, в общата стая, целият разговор се въртеше около Кръвниците. Аз не говорех нищо, но слушах внимателно. Всички, до последния Уъг, подкрепяха Моригон и плана за построяване на Стената.

Аз, въпреки че бях скандирала заедно с тях в Катедралата, имах по-различно мнение, защото знаех неща, които те не знаеха. Знаех, че Куентин Хърмс е избягал в Мочурището по собствена воля. Знаех, че е написал за това място книга, показваща, че е бил там и преди. Знаех също и че цялата история за Кръвниците е измислица, скалъпена от Кроун и Моригон. И макар да не исках да го вярвам, по всичко личеше, че Тансий и целият останал Съвет също са съпричастни към този фарс.

Бях сигурна, че го правят, за да прикрият истината зад изчезването на Куентин. Със собствените си уши бях чула как Кроун предлага да кажат, „че е било Случка, както при останалите, както при Върджил“. Докато дъвчех сандвича си и отпивах от чая, усетих как в гърдите ми се надига гняв.

Какво всъщност се бе случило с дядо ми? И с всеки друг Уъг, чието изчезване се приписваше на Случка? Какво бе това място, което наричах свой дом?

Вечерта, когато с Джон се прибрахме в Общежитието, край масата в столовата се провеждаше нещо, наподобяващо на военен съвет. До ръката на Какус лежеше нож, който Клетъс гледаше алчно. Щом ме видя да влизам, лицето му се изкриви от злоба. Не ще и дума, че инцидентът пред Камбанарията се бе запечатал в жалкия му мозък.

На минаване край него нарочно извадих своя нож от джоба си, уж да опитам с палец острието му. После го развъртях ловко, подхвърлих го няколко пъти и накрая го забих в стената от около пет метра разстояние. Докато го измъквах от чамовите дъски, погледнах през рамо. Клетъс ме зяпаше с отворена уста.

Прибирайки ножа, усетих, че атмосферата е по-различна от обикновено. От вратата на малката кухничка не излизаше топлина и не се носеше мирис на готвено.

– Какво става с вечерята днес? – попитах.

Луун ме изгледа така, сякаш съм се побъркала.

– Що за въпрос след всичко, което чухме на сутрешното събрание? Че Кръвниците идват да ни избият, да изядат Младоците ни? Кой може да мисли за ядене в такъв момент?

– Аз мога – сопнах се, усещайки куркането на червата си. – Чудни бойци ще бъдем на празен стомах, няма що. – Погледнах Клетъс и видях, че брадичката му лъщи от мазнина и по нея са полепнали трохи. – Ти май си похапнал, а? – рекох сърдито.

Хестия понечи да се надигне от стола си, явно за да отиде в кухнята, но Луун я удържа властно за лакътя.

– Ти си Женска. Сядай на мястото си.

Тя безропотно се подчини.

Нямаше какво да сторя, затова улових Джон за ръка и го изведох отново навън, като затръшнах вратата подире ни. На улицата още имаше групички от разговарящи Уъгове. Двамата намерихме уединено кътче и приседнахме. С падането на нощта ставаше хладно, а аз чувствах цялото си тяло изтръпнало от напрежение и умора.

– За Кръвниците ли мислиш? – попита Джон, опрял брадичка върху кокалестите си колене.

Аз кимнах.

– Защо искат да ни нападат?

– Нали чу Тансий. Просто са зли. Като диви зверове, само че по-умни.

– Но той каза, че ходели на два крака, също като нас. Ами ако вече са тук?

– Моригон щеше да знае. Тя умее да вижда неща. – Наистина бях убедена в това, макар и да не вярвах, че Кръвниците се канят да ни нападат. Говореше се, че тя притежава тази дарба още от раждането си, както и майка и преди нея.

Джон обаче не изглеждаше успокоен.

– Значи трябва да построим стена, така ли?

– Явно няма друг начин – отвърнах неуверено, защото не ми беше ясно как всъщност ще стане това.

– Около цяло Мочурище? Доста време ще отнеме.

– Уъговете умеят да работят здраво – казах. – Няма да е толкова дълго, колкото си мислиш.

– А какво ще правя аз? Нищо не разбирам от строителство.

– Затова пък си умен. Все ще има с какво да помогнеш.

– Страх ме е, Вега.