Довършителката

– Защо? – заинтригува се тя. – Ти какво би предложил?

– Двустепенна защита – рече убедено той. – Височината може да бъде преодоляна по най-различни начини. Но това ще е далеч по-трудно, ако съчетаем Стената с друго препятствие, което да намали ефективността на евентуална атака срещу нас.

Бях впечатлена от неговата увереност и виждах, че същото важи за Моригон.

– И какво може да е това препятствие? – попита тя.

– Вода – бе незабавният отговор. – Достатъчно дълбока, за да забави Кръвниците. Щом произхождат от зверове, предполагам, че ще са едри и тежки, дори да ходят на два крака. Затова бих изкопал пред Стената дълбок ров. Той ще ни даде огромно тактическо преимущество, тъй като ще можем да контролираме противника, да го виждаме и обезвреждаме навреме.

– Блестяща идея, Джон – възкликнах, чудейки се кога е успял да стигне до нея. Едва днес бяхме научили за заплахата от Кръвниците и решението за Стената, а ето че той вече усъвършенстваше защитния план.

– Наистина блестяща – кимна с усмивка и Моригон. – Как изобщо ти хрумна?

– Просто докато си миех лицето в онази малка стаичка, видях как водата се събира в мивката и си представих отбранителния ров.

Респектът ми към неговия интелект, бездруго висок, сега се увеличи стократно. Можех само да го гледам с няма възхита.

Домакинята ни се изправи, взе един том от лавиците и му го подаде с думите:

– Това е книга за числата. Разбирам от Наставника ти, че обичаш да работиш с числа.

Джон я разгърна и моментално се вглъби в съдържанието й.

Аз обаче се чудех какво ли още е споделил Наставникът на Джон за неговото Обучение.

– Всички ние трябва да използваме способностите си в тези трудни времена – обърна се тя към мен и аз прехапах устни. Дали току-що не бе прочела мислите ми?

По-късно, когато се разделяхме, Моригон каза:

– Ще съм ви признателна, ако не споделяте с подробности за моя дом и посещението си тук. Давам си сметка, че повечето Уъгморти не разполагат с подобни удобства. И за мен самата е все по-трудно да живея сред тях, давайки си сметка за тяхното тежко ежедневие.

– Аз няма да кажа и думичка – побърза да я увери Джон, който явно се надяваше на повторна покана и ново богато угощение. Той бе умник, но също така бе и един Младок с вечно празен стомах. Понякога нещата се свеждаха до това.

Каретата, с неизменния Богъл на капрата, ни откара обратно. Слеповете се движеха бързо и скоро се озовахме сред стените на старото Общежитие, но домът на Моригон и великолепната храна все още бяха пред очите ни.

Докато се качвахме към стаята, Джон, който леко се олюляваше под тежестта на товара си от книги, каза:

– Никога няма да забравя тази вечер.

Бях убедена, че това важи и за двама ни, но вероятно по различни причини.

SEDECIM

НАЧАЛОТО НА КРАЯ

Следващото разсъмване заведох Джон на Обучение. Чантата му бе натъпкана до пръсване с книгите, подарени от Моригон. Знаех, че ще прекара целия си ден в четене. Аз също обичах книги на неговата възраст. И още ги обичах, но Моригон не предложи да подари и на мен.

Оттам се насочих към Дървото си. Възнамерявах да изям там закуската си, която вече щеше да ми изглежда още по-мизерна след кулинарния разкош в дома на Моригон. Нищо чудно, че искаше да запази в тайна начина си на живот. Завистта не бе непознато чувство в Горчилище.

На половината път се натъкнах на странна групичка.

Най-отпред вървеше Роман Пикус, с мазната си шапка и мърляво палто. На рамо бе преметнал дългоцевна морта, а друга, по-къса, бе затъкната в кобур от гармова кожа на колана му. Следваха го още двамина, също въоръжени с морти и саби. И двамата не спадаха към най-лицеприятните типове в селото.

Единият бе Ран Дигби, който работеше в оръжейния магазин на Тед Ракспорт. Той бе най-нечистоплътният Уъг, когото познавах. Можех да се обзаложа, че за всичките си Сесии нито веднъж не се е къпал. Ракспорт нарочно го държеше в задната стаичка, за да не усещат клиентите миризмата му. Лицето му бе обрамчено от гъста рунтава брада, пълна с останки от отдавнашни ястия. Когато се усмихваше, което не се случваше често, в устата му се виждаха само три зъба.

Другият Уъг ме изгледа в мълчалив триумф. Това бе Клетъс Луун, помъкнал морта, по-висока от него, и пременен във вехти дрехи, останали от баща му. Не знам дали го беше сторил, за да изглежда като пораснал Мъжки, но за мен ефектът бе по-скоро комичен. Навярно е проличало по изражението ми, защото тържествуващото му изражение се смени със злостна гримаса.

– И накъде си се запътила така, Вега? – попита ме Роман.

– Към Комините – изгледах го невъзмутимо. – А ти накъде си се запътил, Роман?

Той погледна важно тумбестия си часовник и също така важно вирна очи към слънцето.

– Раничко ми се вижда за Комините.

– Първо ще закуся на Дървото си. Имам такъв обичай.

– Ник’ви обичаи повече – изломоти Ран Дигби, следвайки почти неразбираемите си думи с кафява от Пушливо биле плюнка, която се приземи на три сантиметра от подметката ми.

– Зарад Кръвниците, знаеш – добави тежко Клетъс Луун.