Довършителката

– Тъъй – проточих аз. – Но все пак трябва да ям, нали? А и докато Домитар не каже друго, трябва да ходя в Комините.

– Вече нищо не опира до Домитар – почеса се по обраслата буза Роман.

– А до кого тогава? – изгледах ги подред. Клетъс се сконфузи от погледа ми, а Дигби, който не вникваше докрай в дискусията, просто се изплю отново, но този път неловко и кафявата лига се проточи от брадата му. Отначало ме досмеша, но после се отвратих, като видях, че няма никакво намерение да я избърше.

– До Съвета, ето до кого – каза Роман.

– И какво точно е постановил Съветът? Да не би Комините да са затворени?

Сега Роман изглеждаше като Уъг, който знае, че е пресолил манджата. Когато не отговори нищо, реших да мина в настъпление, а също и да събера малко информация.

– Е, какво правите навън с тия морти?

– Патрулираме. Както бе оповестено вчера заран в Камбанарията – отвърна той.

– Нима подобна задача е достойна за Уъг с твоето положение, Роман?

– Ако искаш да знаеш, глупава Женска, аз съм началник на новосъздадената Жандармерия на Горчилище. Това е висок и важен пост, тъкмо за Уъг като мен. Самият Тансий ме назначи на него снощи. А тези тук – посочи спътниците си той – са моите подчинени Жандарми.

– Е, Тансий вероятно те е избрал, защото имаш повече морти от всеки друг в селото. А ти – обърнах се към Клетъс – знаеш ли изобщо как да си служиш с нея?

Но преди той да успее да отвори уста, Роман се намеси:

– Щом си тръгнала за Комините, този път ще те пуснем, от нас да мине. Но от утре всеки Уъг ще е длъжен да представя на патрулите заверен пропуск.

– Какъв пропуск?

– Такъв, дето му позволява да отиде там, закъдето е тръгнал – рече злорадо Клетъс.

– И защо?

– Защото Кръвниците може да са вече сред нас – поясни Роман.

– Но нали Моригон каза, че не са.

– Моригон не знае всичко.

– Мисля, че знае повече от теб и мен.

– Няма какво повече да обсъждаме, Вега. Заповед на Съвета.

Дигби се изплю в потвърждение.

– И откъде се взема този заверен пропуск?

– Има си умни глави да решават това – рече Дигби, цвъркайки още една кафява от Пушливо биле струйка.

Поех си въздух, удържайки се с мъка да не кажа нещо, което би накарало някоя от мортите да гръмне по посока на главата ми.

– Но ако Кръвниците са вече сред нас, как пропускът ще ни помогне? – попитах невинно.

– Задаваш твърде много въпроси – сопна се Клетъс.

– Това е, защото получавам твърде малко отговори – рекох, без да отмествам поглед от Роман.

После продължих бавно по пътя си, но с всички тези морти зад мен ми се щеше по-скоро да затичам и да полетя с помощта на Дестин, преди те да успеят да стрелят, а после да заявят, че е станал злополучен инцидент и да ме заровят в евтиния край на Светия парцел.

Можех да си представя обясненията на Роман: „Тя направи рязко движение, не знам какво и стана. Нищо чудно да е искала да грабне мортата, колко и е умът на една Женска. Жалко, разбира се, но сама си беше виновна“.

А вонящият Дигби вероятно щеше да добави: „Айде, че окъсняхме за вечеря“, и да се изплюе подобаващо.

Седнах високо сред клоните на тополата и мрачно изядох закуската си. Гледах околната гора и се чудех какво ли ще остане от нея, след като завършат Стената. Надали щяха да пощадят дори моето Дърво.

Ето, от утре щяха да искат и пропуски, а типове като Роман, Ран Дигби и мухльото Клетъс да се разкарват наоколо с морти на рамо и важно да задават безсмислени въпроси.

Когато се спуснах по дъсчените стъпала, за да тръгна към фабриката, заварих долу Делф. Той изглеждаше така, сякаш не е ял и спал от седмица насам. Предната сутрин край Камбанарията се опитах да го заговоря, но двамата с Дъф се скриха твърде бързо сред тълпата.

Сега той стоеше до дънера на Дървото, прегърбил широките си плещи и забил поглед във върховете на обувките си.

– Делф? – рекох предпазливо.

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

– Добре ли си? – попитах, донякъде облекчена от обичайния му поздрав.

Той отначало кимна, но после поклати глава.

Пристъпих към него. В много отношения той също бе малкото ми братче, макар и по-голям от мен. Невинността и простодушието имат свойството да обръщат естествения ред на нещата. Изглеждаше уплашен и изгубен и аз изпитах стремеж да го утеша.

– Какво се е случило?

– Камбанарията...

– Имаш предвид вчерашното събрание?

Ново кимване.

– Има план, Делф. Нали чу Тансий.

– Чух Та-Та-Та-Танс... О, забрави – махна с ръка той, отказвайки се да произнесе името.

Докоснах го по якото рамо.

– Ти ще бъдеш от голяма полза за строежа на Стената, Делф. Като нищо можеш да я построиш и сам.

Следващите му думи обаче попариха безгрижния ми тон.

– Случката на Върджил.

– Какво за нея? – попитах, цялата внимание.

– На-нали ти казах, че я видях, Вега Джейн.

– Какво точно видя? – настоях аз.

– Трудно е да се каже, всичко ми е об-об-объркано – успя да изрече накрая той, като едва не се задави от усилието.

– Сигурна съм, че е трудно, Делф. Но не можеш ли да си спомниш поне нещичко, което дядо е казал или направил? Каквото и да е, ще е повече, отколкото знам сега.

Той се почеса по врата и наду бузи.

– Че-червена све-светлина.