Довършителката

Уилям очевидно бе името на Уъга, който ни съпровождаше – нисък и охранен, с кожа също толкова гладка и безупречна, колкото и дрехите му. Той ни даде знак да го последваме, докато Моригон се отдалечи към трапезарията.

Стигнахме до една врата, но аз само стоях в недоумение, без да знам какво да правя. Тогава той я отвори и каза:

– Левият кран е за топлата вода, десният – за студената. Мястото за лични нужди е там, където изглежда, че е – добави, като посочи нещо като седалка край една от стените. Яденето изстива, тъй че побързайте. – И като ни побутна енергично по гърбовете, затвори вратата след нас.

Стаята беше малка и добре осветена. От едната страна имаше бяла порцеланова мивка с чифт кранове, а в другия й край бе мястото, където можеше да седиш или стоиш прав, вършейки личните си нужди, както се бе изразил Уилям. Почуках по стената. Беше покрита с фаянс – още едно нещо, познато ми от Комините.

В Общежитието нуждите обичайно се облекчаваха в дървения клозет в задния двор. Непосредствено до него бяха тръбите за миене, от които в повечето случаи едва църцореха тънки, ледени струйки.

Тук до мивката бяха подредени пухкави кърпи и уханни калъпи сапун. Веднъж бях видяла такъв в Болницата. Повечето Уъгове ползваха сапун на прах, който можеше да се купи евтино от бакалницата на Главната.

Джон изглеждаше твърде стъписан, затова реших да започна първа. Пристъпих към мивката и завъртях левия кран. Водата рукна веднага на обилна струя. Пъхнах ръце под нея. Тя бе топла! Взех сапун и натърках ръце си. Образува се гъста пяна. Щом привърших с тях, измих и изплакнах и лицето си. След кратко колебание грабнах една от кърпите и се подсуших.

После дадох знак и на брат си да стори същото.

Оставяйки кърпата, забелязах, че по нея са останали сивкави петна. Цялата пламнах от срам, задето съм изцапала нещо толкова прекрасно, при това принадлежащо на Моригон.

Докато Джон се плискаше на мивката, аз се обърнах към окаченото над нея огледало. Собственото ми отражение се взираше обратно в мен. Не го бях виждала от доста време и не останах възхитена от гледката. Лицето ми бе малко по-чисто заради водата и сапуна, но косата ми стърчеше на всички страни, безформена като свраче гнездо. Трябваше скоро да се подкастря.

Спуснах очи надолу към дрехите си, мръсни и парцаливи. Наистина не заслужавах да ме пускат в този прекрасен дом. Не бях достойна да се возя в елегантната карета. Бях твърде мърлява, за да се кача дори на един от прекрасните Слепове, които я теглеха.

Смутено потърках едно петно на бузата си, останало въпреки миенето. Хрумна ми, че носът ми изглежда смешно. Очите ми също не бяха еднакви, едното малко по-голямо и по-високо поставено от другото. На тази светлина ирисите им изглеждаха по-скоро пъстри, отколкото сини.

Отворих уста и прокарах пръст по зъбите си. Мама правеше така, когато бях Младок. Прескачаше дупките, останали след падането на млечните ми зъби, и продължаваше нататък. Беше го превърнала в игра, съпроводена с песничка. Още помнех някои от думите.

Зъбче, две, три, дупката прескочи.

Редовно ако ги миеш, няма нужда да ги криеш.

Джон ме потегли за ръкава. Погледнах надолу към чистото му лице и споменът избледня в съзнанието ми.

– Готов съм, Вега – каза той. Страхът му явно бе изчезнал, заместен от нещо още по-могъщо. – Можем ли вече да ядем?

QUINDECIM

ВЕЧЕР НА ВЪПРОСИ

Уилям ни чакаше отвън пред вратата. Все още засрамена от вида си, бях свела очи, докато вървяхме след него по друг дълъг коридор, но все пак не устоях на изкушението да хвърля някой и друг поглед. Чудех се колко ли е голям домът на Моригон.

Най-сетне стигнахме до трапезарията и той ни въведе вътре с думите:

– Гостите за вечеря са тук, мадам.

Помещението беше около шест метра дълго и осем широко, далеч по-просторно от нашата стая в Общежитието, където половин дузина Уъгове спяха заедно върху тесните си, корави нарове, от които винаги се събуждах с болки в гърба и схваната шия. Представих си, че домакинята ни вероятно спи върху нещо много по-комфортно и се събужда наистина отпочинала.

По средата имаше дълга маса, а над нея – искрящ полилей, направен сякаш от стотици късчета кристал. Край едната стена, в каменна камина, пламтеше буен огън. Още щом доближих до него, усетих как студът и умората напускат костите ми.

Моригон вече бе седнала и свалила наметката си, оставайки по снежнобяла туника.

– Заповядайте, настанявайте се – покани ни тя с приятен глас.

Така и сторихме, макар аз още да не смеех да я погледна от смущение. Никога няма да забравя какво се случи след това.

Отнякъде се появи Женска, облечена в акуратна черна рокля и бяла престилка, и постави пред мен чиния, от която се вдигаше пара.

– Малко гореща супа помага в хладна нощ като тази – каза домакинята ни. Същата Женска постави чинии пред нея и Джон. Моригон взе лъжицата си и започна да се храни.