Довършителката

Извадих първата. Тя бе озаглавена „Инженерството през Сесиите“. Разгърнах я, но рисунките и думите вътре бяха твърде сложни за моя ум. Посегнах към следващата. Тя ме озадачи, защото бе посветена на керамиката. Аз знаех със сигурност, че Куентин мрази да работи керамика – затова и цялото Довършване на подобни изделия в Комините се падаше на мен. Защо тогава се бе сдобил с нея?

Първите няколко страници действително описваха изработката на глинени изделия и аз се загледах в скиците на чинии и чаши в различни стилове и цветове. Но по-нататък открих нещо различно. Малка книга, вложена в другата.

И от нейното заглавие по кожата ми полазиха тръпки: „Мочурището: Истинската история“.

Тази вътрешна книга не беше печатана, а писана с мастило на ръка, върху акуратно изрязани листове пергамент. Имаше както текст, така и детайлни рисунки и те бяха наистина плашещи. Някои бяха на същества, които никога не бях виждала. Всички те имаха вид, сякаш охотно биха те изяли и в сравнение с тях Гармът изглеждаше като ласкаво котенце.

Потърсих името на автора, но не го открих. И все пак положително я беше писал Куентин. Откъдето следваше поредното шокиращо заключение.

Той бе ходил в Мочурището и преди. И се бе връщал жив.

Измъкнах тайната книга от скривалището й и я пъхнах в джоба на наметката си. Онова, което се съдържаше върху нейните страници, щеше да задоволи любопитството ми, но нищо повече. Куентин Хърмс нямаше никого, за когото да се грижи, затова бе свободен да опитва късмета си в Мочурището. Аз бях лишена от тази възможност, дори да съберях нужния кураж, в което се съмнявах. Бях Вега Джейн от Горчилище и винаги щях да си остана такава. Един ден щяха да ме заровят в сиромашката част на Светия парцел и животът щеше да си продължи, както обичайно.

В този миг чух превъртане на ключ в ключалката на предната врата.

Шмугнах се зад най-близкия шкаф и притаих дъх. Някой влезе в стаята и вратата се захлопна. Разнесоха се стъпки и тихи гласове, по които отсъдих, че новодошлите са повече от един.

После един от тях се усили достатъчно, за да го разпозная, и сърцето ми се спусна в петите.

Това беше Джурик Кроун.

DECEM

НАГРАДАТА

Ако имаше Уъг, когото не исках да срещам тъкмо сега, това бе именно той. Вече ме бе видял при Мочурището. Натъкнеше ли се на мен още веднъж, подозренията му щяха да се усилят до такава степен, че да ме прати във Валхал, дори и по някакво скалъпено обвинение.

Опитах да се смаля съвсем, почти да изчезна, докато стъпките кънтяха по дъсчения под.

– Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Абсолютно нищо! Нима този Уъг е бил чак толкова хитър? – рече раздразнено Кроун. Другият му отговори нещо, което не успях да различа, но гласът ми се стори смътно познат. – Но най-много ме озадачава пръстенът – продължи той. – Толкова Сесии минаха, и сега изведнъж се озовава тук. Знам, че двамата са били приятели, близки приятели, но защо Върджил не го е оставил на сина си, Хектор? Този старец винаги е бил страшно потаен...

Отговорът на събеседника му пак долетя като неясно мърморене. Направо полудявах, че не мога да разбера кой е говорещият и какво казва.

– Знаем със сигурност, че е отишъл в Мочурището – каза Кроун. – И че го е планирал предварително. Подозирам също, че Вега Джейн знае нещо по въпроса. Те бяха близки. Работеха заедно. Тя неслучайно беше там онази сутрин.

Другият Уъг отвърна нещо, с още по-приглушен тон. Почти останах с впечатлението, че знае, че някой подслушва. И тогава Кроун подхвърли нещо, от което кръвта се смръзна в жилите ми.

– Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.

Едва се удържах да не скоча и да се разкрещя.

Репликата на другия пак беше неразбираема.

Знаех, че е твърде рисковано, но трябваше да опитам. Отпуснах се полека на колене. На отсрещната страна имаше парче огледало. Ако можех да подам глава иззад шкафа достатъчно, за да зърна отражението на втория Уъг...

Но преди да помръдна и на сантиметър, вратата се отвори и се затръшна отново.

Захвърлила всяка предпазливост, изскочих от скривалището си и се озовах насред празната стая. Втурнах се към прозореца и погледнах навън, но видях единствено синята карета, която бавно потегли и сви зад живия плет.

Как не бях чула тропота от копитата на Слеповете? Или скърцането на колелетата? Но дали вътре е била Моригон? Или пък Тансий? Моригон се качи в същата карета едва преди половин час, пред къщата на Делф. Дали не е минала да вземе Кроун, за да дойдат тук? Нейната червена коса ли бях мярнала в последния момент? Може би... Накрая трябваше да се примиря, че няма начин да узная. Поне бях разбрала със сигурност, че Съветът няма и понятие какво търси пръстенът на дядо ми у Куентин.

Но това откритие бледнееше пред другото, което бях научила току-що. Думите бяха като жигосани в мозъка ми. Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.