Довършителката

Нямаше съмнение какво означават те. Цялата идея за Случките бе просто една лъжа, предназначена да прикрие нещо друго. Но какво? И ако дядо ми не е изчезнал при Случка, какво, по дяволите, се беше случило с него? Явно Кроун знаеше. Както и Моригон, и останалите от Съвета. Това рушеше представата за всичко, в което вярвах, всичко, на което ме бяха учили. Караше ме да се чудя какво всъщност представлява Горчилище и какво правим всички ние в него. Главата ми се маеше и ми се струваше, че ще припадна. Опитах да забавя дишането си, за да се успокоя. Сега нямах време за припадъци. Трябваше да се махам оттук.

Вече наполовина се бях измъкнала през прозореца, когато вратата се отвори отново. Не погледнах назад, но тежките стъпки ми подсказаха, че това е Кроун. Той не викна по мен, което означаваше, че не ме е видял. Засега.

Плъзнах се навън и паднах по корем на земята. Неволно изпъшках от болка.

– Кой е там? – ревна Кроун.

Побягнах така, както не бях бягала никога през живота си. Той вероятно още не бе стигнал до прозореца, когато аз прескочих ниската ограда и се изгубих в храсталака. Продължих да се нося като вихър, докато пред очите ми не се показа входът на Комините. Едва тогава се строполих във високата трева край пътеката, останала без дъх. Погледнах към небето, за да проверя колко е часът.

До началото на работното ми време оставаха броени минути. Извадих книжката от джоба на наметката си и я разгърнах. Още на първите няколко страници очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Това бе същински каталог на чудовищата, обитаващи Мочурището.

Разгледах внимателно една от илюстрациите.

Съществото, изобразено на нея, всъщност се състоеше от три ужасни създания, слети в едно. По-уродливо от Гарм и по-зло от Амарок, то бе на големина колкото четири Мъжки Уъга. Според написаното от Куентин то постоянно било обзето от маниакален стремеж към унищожение. Можело да борави умело с меч и боздуган и имало на гърба си чифт мънички криле, които обаче като по чудо можели да издигат грамадното му туловище във въздуха. Наричало се Кобъл и читателят биваше предупреден да не се заблуждава, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел. Точните думи гласяха: „Макар да е едно създание, то лесно може да се превръща в повече от едно. Тежко на Уъга, който си позволи да го забрави“.

Затворих умислено книгата. Що за кошмарно място трябваше да е това Мочурище. Не можех да си представя как някой би оцелял там. И все пак Куентин явно бе успял. И отново бе потърсил убежище в него от Съвета и неговите кучета. Кроун и останалите явно са знаели, че го е планирал предварително. Но откъде са разбрали? Дали са изградили цялата си теория само въз основа на пръстена? И ако дядо наистина му го е дал, какво следваше оттук?

Свободните ми минути вече бяха изтекли. Изправих се от тревата и забързах към входа на Комините.

Потърках ръка, след като Дис Фидус постави печата си върху нея. Той изглеждаше остарял с цяла Сесия от изчезването на Куентин насам. Посърналите му бузи потреперваха, карайки наболата сива брада да изглежда така, сякаш плава върху жълтеникавата кожа.

– Не бива да закъсняваш, Вега. Оставих ти малко вода на тезгяха. Днес жегата от пещите е направо непоносима.

Поблагодарих му и влязох вътре, усещайки тежестта на книгата в джоба си. Беше глупаво да я внасям тук, но нямах време да я оставя другаде. А и къде можех да я скрия така, че никой да не я намери? Същевременно след описанието на Кобъла изгарях от нетърпение да я разгледам от кора до кора.

Прибрах я в шкафчето си заедно с наметката и се уверих, че е добре заключено. После надянах работните панталони, ботушите и кожената престилка и влязох в цеха, окачила предпазните очила на врата си. Край работното ми място се издигаше цял куп от недовършени изделия. Смяната нямаше да е от леките. Отпих от студената вода, оставена ми от Фидус, и се залових за работа – бързо, методично, като четях свитък след свитък с инструкции и импровизирах там, където указанията го позволяваха. Стараех се да не се разсейвам въпреки рояка от мисли, кръжащи в главата ми.

Часовете се нижеха неусетно и ето, че се разнесе сирената, оповестяваща края на работния ден. Вече крачех към съблекалнята, когато всички бяхме повикани на спешно събрание. Трябваше да се върна обратно в цеха.

Строихме се в редица и Домитар започна да крачи пред нас – толкова близо, че можех да усетя мириса на Огнената вода в дъха му. Дис Фидус се спотайваше в един ъгъл, с ням страх, изписан върху старото му, сбръчкано лице. Можех само да си представя натиска, на който членовете на Съвета са подложили Домитар. А познавайки добре характера му, не изпитвах и капка съмнение, че ще си го изкара върху нас. Затова се учудих на встъпителните му думи.

– Съветът реши да обяви награда – каза той.

Това привлече вниманието на всички ни, дори на най-закоравелите и обезверените. Следваше да включа и себе си в това число.

– Пет литра Огнена вода. Половин кило Пушливо биле. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – И две хиляди монети.