Довършителката

Пак бях повишила глас и Дъф ни погледна през рамо, с угриженост, изписана върху дребното му лице. Приближих се към Делф и го попитах, вече по-тихо:

– Не разбираш ли колко ми е нужно да знам? Единственото, което ми казаха, беше, че е преживял Случка и от него не е останало нищо.

Делф взе една лопата и я заби в земята. Огромните му ръце стиснаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

– Н-нищо н-не мога да ти кажа – рече накрая, обръщайки близо половин кубик пръст.

– Защо не?

Тъкмо тогава се разнесе тропот на копита и иззад завоя се показа каретата на Тансий. На капрата седеше все същият противен Уъгморт. Томас Богъл бе кочияш на председателя на Съвета откакто се помнех. Носеше черно наметало, а лицето и ръцете му бяха бледи и безкръвни като на мъртвец. Той не ни погледна. Не знаех дали изобщо гледа нещо друго освен лъскавите гърбове на Слеповете си.

Каретата спря край заграждението и вратата се отвори. Тогава видях нея и челюстта ми увисна.

Моригон бе единствената Женска, членуваща в Съвета, най-високопоставената в Горчилище. По-висока от мен, слаба, но не и крехка, със сила в ръцете и раменете. Косата й бе с цвета на кръв, по-червена и от наметалото на Тансий. Тя слезе и пристъпи към мястото, където стояхме Делф и аз.

Беше облечена цялата в бяло, подобно на Езекил Проповедника. Лицето, кожата и облеклото и бяха безупречни. Никога не бях виждала по-чист Уъг от нея. На фона на белите дрехи червенината на косата и бе ослепителна.

Тансий бе обект на уважение сред Уъгмортите.

Моригон бе обект на преклонение и любов.

Не можех да повярвам, че тя е тук. Делф стоеше до мен като ударен от гръм. Погледнах към Дъф. Той продължаваше да държи юздата, но сякаш бе забравил за младия Слеп, вързан за другия и край. Слепът от своя страна като че ли посърна при вида на по-възрастните си събратя и на службата, която го очакваше.

Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Моригон и да я зачакам да заговори. В същото време се питах защо ли е дошла – за да види Делф? Дъф? Или пък мен?

Взрях се в лицето й. Ако в Горчилище имаше съвършенство, това бе то. Усетих как моето собствено лице се изчервява под покрилата го мръсотия. Изпитах срам, задето не съм по-красива. И по-чиста.

Повечето Уъгове толкова си приличаме, че е трудно да ни различиш един от друг. Но не и Моригон. Тя бе единствена и неповторима. Усетих погледа й върху себе си и сведох смутено глава.

В следващия миг тя се усмихна на Дъф, който бе захвърлил юздата и се приближаваше с колебливи стъпки към нея. Делф не помръдваше. Краката му със същия успех можеха да са в дупката, която сам бе изкопал. Въпреки ръста си изглеждаше дребен и незначителен. А аз? Аз просто исках да избягам.

– Здравейте, господин Делфия – каза Моригон с мелодичен глас. – Този Слеп изглежда великолепен екземпляр. Не се и съмнявам, че благодарение на несравнимата ви дарба ще представлява достойно попълнение за впряга на Тансий.

Речта й беше също толкова перфектна, колкото и тя самата. Какво ли не бих дала, за да умея да говоря така. Но това не бе писано да стане. Не знаех колко възрастна е Моригон, но се съмнявах Обучението й да е прекъснало, когато е била на дванайсет Сесии. После отиде до Делф и постави ръка върху рамото му.

– Даниъл, чувам само добри неща за твоята работа в Мелницата. Знай, че високо ценим изумителната ти сила. Струва ми се дори, че си пораснал още малко от предния път, когато те видях. Сигурна съм, че конкурентите ти на следващия Дуелум ще бъдат крайно обезпокоени да го узнаят.

Тя извади три монети и му ги подаде пред изненадания ми поглед.

– За работата, която свърши неотдавна в дома ми, Делф. Мисля, че забравих да ти платя.

Той кимна едва, дебелите му пръсти се сключиха около монетите и те изчезнаха в джоба му. После просто продължи да стои като препариран.

И тогава Моригон се обърна и пристъпи към мен. По изражението й разбрах, че всъщност аз съм причината да е тук. Което означаваше, че са ме проследили. Вихър от възможни пропуски и грешки се надигна в ума ми. Тя явно го прочете в лицето ми въпреки плахия ми опит да се усмихна. Имаше толкова малко причини един Уъг да се усмихва, че явно бях изгубила опит. Устата ми просто се изкриви на една страна.

– Вега, каква приятна изненада да те открия тук още по разсъмване. – Забележката, наглед невинна, бе казана с такъв тон, че явно изискваше отговор.

– Исках да поговоря с Делф за нещо – отвърнах.

– Нима? И какво беше то?

Знаех, че ако се поколебая с отговора си, тя ще разбере, че увъртам. Моригон принадлежеше към елита на Горчилище и аз дълбоко я уважавах, но в същото време не познавах много Уъгове, които да лъжат така добре като мен. Истинското умение беше да вплетеш в лъжата нещо истинско, така че да звучи по-убедително.

– Вчера дадох закуската си на Делф – казах небрежно. – Той обеща днес да ми даде своята.

Моригон вдигна очи към него. Той сграбчи лопатата така, сякаш бе последната му опора на света. Уплаших се да не изтърси нещо глупаво, с което да съсипе превъзходната ми лъжа.