Довършителката

– Съ-съ-жалявам, Вега Джейн, ня-нямам храна за теб днес – изломоти.

– Не се притеснявай – махнах с ръка. – Ще си намеря нещо за хапване в Комините.

Задоволена от обяснението, Моригон реши да смени тактиката.

– Носи ти се славата, че правиш чудесни изделия във фабриката. Не по-лоши от тези на Куентин Хърмс.

Очаквах по-изтънчен подход. Тук намекът бе прекалено очевиден. Видях, че в ъгъла на устата и се появява лека бръчица. Не на усмивка, по-скоро обратното. По някаква причина, това ми подейства успокояващо.

– Куентин Хърмс е изчезнал – казах. – Никой в селото не знае къде е. Поне така разправят.

– Снощи си била на своето Дърво – рече тя, потвърждавайки подозренията ми, че съм била следена.

– Да, често ходя там. Обичам да седя и да си мисля.

Моригон дойде малко по-близо до мен.

– А мислиш ли си за Куентин Хърмс? Съжаляваш ли, задето ни напусна?

– Харесваше ми да работя с него. Той бе добър Уъгморт. Научи ме да бъда Довършителка. Тъй че да, съжалявам. Но в същото време не разбирам къде може да е отишъл.

– Може би имаш някакви предположения?

– Че къде ще се дене в Горчилище – престорих се на наивна, както по-рано с Тансий. Но следващите думи на Моригон ме свариха неподготвена.

– Например в Мочурището – каза тя.

Дъф се плясна с длан по бедрото и възкликна:

– Да не му е изпила чавка ума? Чий ще го дири Куентин Хърмс в Мочурището? – После се усети и погледна Моригон като бито куче. Смъкна старото си, омазнено бомбе, разкривайки купчина рошава, посивяла коса, и продължи, заеквайки от смущение: – Ъ-ъ... такова, ще ме прощавате за израза.

Вниманието на Моригон обаче бе изцяло съсредоточено върху мен. Тя явно чакаше моя отговор на коментара си.

– Мочурището означава смърт. – Докато го изговарях, се сетих за израза върху лицето на Куентин, докато прекосяваше границите му. Той не бе избягал, а бе влязъл там по своя воля, макар и с кучета стръвници по петите си.

Тя кимна, но не изглеждаше напълно убедена, което леко ме озадачи.

– Значи никога не си го доближавала? – попита.

За секунда не промълвих нищо. Нямах проблем с лъженето, просто не обичах да си служа с него без необходимост. Това нямаше нищо общо с морала, а само с вероятността да бъда хваната.

– Не и дотолкова, че да бъда нападната от зверовете, които се крият там.

– Но моят колега Джурик Кроун ме информира, че си била на самия му край вчера на разсъмване.

Дъф и Делф си размениха сепнати погледи при това разкритие, но аз бях подготвена.

– Чух писъци и видях кучета стръвници и членове на Съвета. Последвах ги от любопитство и за да видя дали не мога да помогна с нещо. Докато се усетя, бяхме наближили Мочурището.

– Казала си на Кроун, че не си видяла нищо и никого? – повдигна вежди Моригон.

– Така си беше – излъгах. – Едва после узнах, че са гонели Куентин, макар и досега да не разбирам защо.

– Пръстенът на дядо ти е бил у него.

– Това не е престъпление. Освен ако няма доказателство, че го е откраднал. А ако е така, съмнявам се, че щеше да го зареже.

– Може да е имал причина.

– Каква например?

– Не знам. Но знам, че Върджил и той са били добри приятели.

– Вие сте по-наясно от мен. Аз съм била още съвсем Младок, когато дядо е преживял Случката си. Вярно, Куентин беше близък на семейството ни. Грижеше се за брат ми и за мен, когато прибраха родителите ми в Приюта. Даваше ни дрехи, храна, дори по някоя и друга монета, когато можеше да я задели.

– Което ме кара да се чудя защо изведнъж е решил да изчезне.

– Кроун спомена, че е нарушил законите. Кои закони?

– Онези, които забраняват да се влиза в Мочурището.

– Ами ако са го подгонили натам? Ако не е имало къде другаде да отиде? – Знаех, че ходя по тънък лед, но исках Моригон да продължи да говори. Току-виж научех нещо важно.

– Добри въпроси, Вега. За съжаление, не мога да им отговоря.

– Не можете или не искате? – изтърсих, преди да се усетя.

Дъф и Делф се спогледаха отново и ми се стори, че последният дори ми изшътка. Моригон не отвърна нищо. Вместо това махна с ръка. Чу се скърцане на колела и Слеповете, направлявани от Богъл, докараха каретата до нея.

Тя сложи крак върху стъпалото, но преди да се качи, погледът и се плъзна към мен.

– Благодаря ти, Вега Джейн – каза, използвайки пълното ми име, както обикновено правеше Делф.

– Съжалявам, че не можах да помогна.

– Мисля, че помогна повече, отколкото предполагаш.

Коментарът бе придружен от горчиво-сладка усмивка, която по някаква причина накара стомаха ми да се свие.

После вратичката се захлопна и скоро каретата се изгуби зад завоя.

– Да опустее дано – изпухтя Дъф.

И аз напълно го подкрепях.

NOVEM

КНИГАТА

Когато дойдох на себе си, се обърнах да видя Делф, но той беше изчезнал. До мен стоеше единствено баща му.

– Къде се дяна Делф? – попитах изненадано.

Дъф се озърна наоколо и поклати глава.

– Към Мелницата трябва да е тръгнал.

– Интересно, каква работа върши за Моригон, та тя му плаща така добре?

Дъф заби поглед в земята и подритна едно камъче с тежкия си ботуш.

– Сигурно мести разни неща. Много го бива за това. Силен е като Крет.

– Аха – отвърнах не особено убедено.