Довършителката

Сред нас се разнесе ахване.

Това бе баснословно съкровище. Аз самата не употребявах Огнена вода, нито Пушливо биле, макар че винаги можех да ги разменя за достатъчно количество хляб, яйца, туршия и кутии с чай. Но виж, две хиляди монети представляваха несметно богатство – повече, отколкото щях да изкарам за всичките си Сесии в Комините. Те биха променили из основи моя живот. И на Джон също.

Следващите думи на Домитар обаче сринаха всичките ми надежди някога да се сдобия с тях.

– Наградата – продължи той – ще бъде изплатена на онзи Уъгморт, който предостави на Съвета информация, достатъчна за задържането на беглеца Куентин Хърмс. Или лично успее да го залови и върне обратно.

Беглеца Куентин Хърмс?

Погледнах Домитар и видях, че е спрял взора си върху мен.

– Две хиляди монети – повтори натъртено той. – Това, естествено, означава, че вече няма да има нужда да работите тук. Ще живеете единствено за удоволствие.

Огледах Мъжките наоколо. Те всички имаха семейства, които да издържат. Лицата им бяха изпити, ръцете загрубели, а гърбовете – превити от тежкия труд. Живот единствено за удоволствие? Кой се е надявал на нещо подобно. Хлътналите им, гладни очи не вещаеха нищо добро за Куентин.

– Предпочитаме да бъде заловен жив – добави Домитар. – В случай че се окаже невъзможно – действайте според обстоятелствата. Но ни трябва доказателство. Един труп, в сравнително запазено състояние, ще е напълно достатъчен.

Сърцето ми се сви и усетих, че устните ми потреперват. Това на практика бе смъртна присъда за бедния Куентин. След като бе рискувал всичко, за да избяга, трудно можех да си представя, че няма да се съпротивлява със зъби и нокти срещу евентуалния плен. Много по-лесно бе просто да го наръгаш, отколкото да го хванеш жив. В очите ми избиха сълзи и аз ги избърсах с мръсната си ръка.

Хвърлих отново поглед към Мъжките работници. Те вече разговаряха приглушено. Представях си как ще се приберат у дома и след оскъдната вечеря ще се въоръжат кой с каквото може и ще се отправят на лов за Куентин – и за монетите, които ще им осигурят безгрижен живот. Вероятно щяха да тръгнат на групи, за да повишат шансовете си за успех.

– Е, това е всичко – каза Домитар. – Свободни сте да си вървите.

Упътихме се вкупом към изхода, но когато минавах край него, той ме спря с ръка.

– Една минутка, Вега. – Изчака, докато всички излязоха. Наоколо остана само треперещият като куче Дис Фидус, но Домитар нареди и на него да напусне.

– Какво според теб ще правят всички тези Уъгове довечера? – попита ме, щом останахме сами.

– За две хиляди монети предполагам, че ще тръгнат да търсят Куентин Хърмс.

– Ти също би могла да се възползваш от тези пари. Както и брат ти. Да не забравяме и родителите ти в Приюта. Там не е съвсем евтино.

– Успявам да се справя.

– Харесва ли ти тук, в Комините?

– Все е някаква работа.

– Не това те питах.

– Ако не работех във фабриката, нямаше да имам удоволствието да те виждам всеки ден, Домитар.

Той присви очи, от което те станаха още по-малки – като миниатюрни пещери, в чието дъно се спотайваше нещо невероятно слузесто и противно.

– Знаеш ли, Вега, ти имаш мозък в главата, но понякога сякаш нарочно се противиш да го използваш.

– Противоречив комплимент – рекох.

– Но съвсем точен. Помисли само – две хиляди монети. И както споменах, това включва всяка информация, водеща до залавянето му. Няма нужда да си цапаш ръцете сама.

– Или пък до убийството му. Сам каза, че един труп ще е напълно достатъчен, нали?

– Точно така. – Очите му се разтвориха широко, много по-тъмни на цвят, отколкото някога бях предполагала. – Казах го, защото така каза Съветът.

Домитар отстъпи встрани, с което явно искаше да покаже, че мога да си вървя.

Тръгнах към вратата, но той ме улови за рамото и ме извъртя към себе си.

– Имаш много за губене, Вега Джейн – прошепна в ухото ни. – Повече, отколкото си представяш. Помогни ни да намерим Куентин Хърмс.

После ме пусна и аз побягнах навън. Отдавна не се бях чувствала по-уплашена, включително и при нападението на Гарма.

От огнедишащата гад поне знаех какво да очаквам, докато при Домитар не бях сигурна. Знаех единствено, че ме е страх.

Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко километра от Комините.

Междувременно ми хрумна, че наградата е безпредметна за останалите Уъгове. Ако Куентин бе отишъл в Мочурището, а аз знаех, че е така, то никой от тях не можеше да го открие. Предложението на Съвета бе отправено директно към мен. Те се нуждаеха от информация и смятаха, че аз единствена мога да им я предоставя.

Докато стоях запъхтяно, а умът ми прескачаше от една ужасяваща мисъл на друга, забелязах, че дори не съм сменила работните си дрехи. Това означаваше, че съм забравила наметката си в съблекалнята, а в нейния джоб бе книгата за Мочурището.

Доповръща ми се от тревога.

Що за безразсъдство бе изобщо да я нося там. Ами ако Домитар претърсеше шкафчето ми и я откриеше? И аз ли щях да стана беглец тогава? Колко ли щеше да бъде наградата за залавянето ми – две хиляди монети? Десет хиляди?