Довършителката

Трябваше някак да взема книгата. Но върнех ли се сега, щяха да ме заподозрат.

Тогава внезапно ми хрумна план, който преобърна всичко с главата надолу.

UNDECIM

ДВАТА ДЖАБИТА

Беше късна нощ и аз отново бях навън. Небето над Горчилище тъмнееше, Нок се бе скрила зад облаците. Капки дъжд ме шибаха, докато вървях забързано, с приведена глава и изпълнено от ужас сърце. Час по час проблясваха светкавици, следвани от глух тътен. Всеки Уъг се плашеше от тях, но онова, което ми предстоеше, бе далеч по-плашещо.

Никога не бях влизала в Комините след здрач, но сега нямах друг избор. Вярно, можех да изчакам до разсъмване, но тревогата, че някой ще отвори шкафчето ми и ще открие книгата, не ми даваше мира.

Щом наближих сградата, спрях и вдигнах поглед нагоре. Комините се извисяваха в мрака като гигантски демон, изчакващ плячката му да се доближи достатъчно, за да я сграбчи.

Е, нямаше да го оставя да чака още дълго.

Не знаех дали във фабриката има стражи през нощта. Нищо чудно да имаше. Не знаех какво ще правя, ако се натъкна на тях. Най-вероятно щях да си плюя на петите. Във всички случаи, не планирах да влизам през парадния вход.

В една от стените, зад купчина старо, ръждиво оборудване, се криеше малка странична врата. Докато си проправях път през вехториите, стоящи тук вероятно от времето на дядо ми, всеки къс метал ми приличаше на стаен Гарм, Шук или дори Амарок. Небето отново се проряза от мълния и сякаш хиляди очи просветнаха насреща ми – устремени в мен, дебнещи.

Вратата бе изработена от масивно дърво, с голяма, старинна ключалка. Пъхнах фините си инструменти в отвора и, направих своята малка магия – и ето че тя щракна и се отвори. Бях научила много полезни умения в Комините и това бе едно от тях. Усвоих го, когато веднъж вратата към общата стая по някаква причина се оказа залостена. Ковачите се помъчиха да я разбият с яките си рамене, но не успяха. Тогава аз, бидейки по-ловка в пръстите от повечето Уъгове, приспособих някои подръчни средства и я отворих. Никога не бях предполагала, че един ден ще ми се наложи да ги използвам, за да проникна във фабриката с взлом.

Влязох и затворих вратата зад себе си колкото се може по-тихо. Тръснах глава, за да прочистя мислите си, поех дълбоко дъх и продължих напред.

Трябваше да използвам фенера, защото инак рискувах да съборя някой предмет и да вдигна шум. Движех се бавно покрай стените, като се взирах, ослушвах се и душех въздуха. Знаех добре как миришат Комините. Надушех ли нещо различно, щях да побягна.

След няколко минути достигнах съблекалнята и се промъкнах вътре.

Преброих опипом шкафчетата, докато стигнах до седмото в редицата, което беше моето. Отворих вратичката и извадих книгата от джоба на наметката си. Прехвърлих страниците и под мъждивия пламък на фенера. Всичко беше на мястото си. Въздъхнах от облекчение. Не можех да повярвам на добрия си късмет.

В следващия миг обаче не мислех така, защото дочух звук, от който краката ми се подкосиха. Притаих дъх и се заслушах. Знаех само няколко същества, достатъчно големи и бързи, за да го издават. И никое от тях нямаше място в Комините.

Затичах се към вътрешния коридор – добра идея, както се оказа, защото секунди по-късно вратата, през която бях влязла, се събори с трясък. Сега звукът стана по-ясен. Той не беше от тропот на копита, нито от драскане на нокти по пода, следователно не ставаше дума за Фрек, Гарм или Амарок.

Това бе хлъзгане на люспи. Поклатих невярващо глава. Надявах се да греша, но в следващия миг се разнесе съскане, което разсея и последното ми съмнение.

Бяха ни преподавали за тези влечуги по време на Обучението и аз нямах никакво желание да ги срещам на живо.

Те се движеха невероятно бързо, по-бързо, отколкото аз можех да тичам. Никога не влизаха в селото и не се интересуваха да ловят Уъгморти, защото обикновено разполагаха с по-лесна плячка. Доколкото знаех, само три Уъга досега бяха ставали техни жертви, защото се бяха приближавали твърде много до Мочурището. Аз не исках да вляза в историята като четвъртата жертва.

Впуснах се по коридора с такава скорост, сякаш бях изстреляна от морта, но съскането зад гърба ми неумолимо приближаваше. Стигнах до разклонение, от което можех да поема в две посоки. Лявата щеше да ме отведе до входа в стената, през който бях проникнала в Комините.

Единственият проблем беше, че в тази посока се виждаха очи. Големи, неподвижни очи, вторачени в мен. Нямах време да ги броя, но вероятно бяха към петстотин. Най-лошите ми опасения току-що се бяха потвърдили. И което бе още по-тревожно, други очи ме приближаваха изотзад.

Не ми оставаше друго, освен да тръгна надясно. Но този път щеше да ме отведе нагоре по стълбите, а това бе забранена територия. Всеки Уъг, дръзнал да стъпи там, рискуваше главата му да бъде отсечена от Лейдън-Тош и хвърлена в пещите заедно с останалите части от тялото му. Но нощно време Лейдън-Тош не беше във фабриката. А дори да беше, предпочитах да се сблъскам с него, отколкото с онова, което ме следваше по петите.