Довършителката

Отначало виждах добре пътя под светлината на млечната топка в небето, която наричахме Нок, но после тя се забули в облаци и ме обгърна мрак. Отворих вратичката на ветроупорния фенер, отмъкнат от Общежитието, и го запалих с една от трите клечки кибрит, които бях взела. Нахлупих качулката си и продължих напред, следвайки колебливия му лъч.

И тогава го чух. В Горчилище не можеше да подминаваш звуците току-така, особено нощем. Напуснеш ли веднъж павираните улици, трябваше да си нащрек. Тази нощ някой или нещо бродеше навън. Обърнах фенера по посока на звука.

Докато чаках, плъзнах другата си ръка в джоба и улових работния нож, който бях задигнала от Комините преди много време. Той прилягаше идеално в дланта ми и умеех добре да боравя с него. Продължих да се ослушвам с надеждата, че това е просто Делф, тръгнал на някоя от обичайните си нощни разходки.

После долових мириса и той разсея всяко съмнение. Не беше Делф.

Не можех да повярвам. Толкова далеч от Мочурището? Това не се беше случвало никога. Но явно се случваше сега. Стиснах здраво ножа, макар да знаех, че няма да ми помогне – не и срещу онова, което се задаваше. А то извика в паметта ми спомени, толкова ярки и болезнени, че въпреки паниката очите ми се замъглиха от сълзи.

Угасих фенера, понеже знаех, че светлината само ще издаде местонахождението ми. Метнах през рамо връвта, с която беше привързан, и прибрах ножа, за да освободя ръцете си. После побягнах колкото ми държат краката.

Нещото беше бързо, много по-бързо от мен, но аз имах известна преднина. Следвах пътеката по памет, като само веднъж неволно се отклоних и се блъснах в едно дърво. Грешката ми струваше безценни секунди и преследвачът едва не ме докопа. Удвоих усилията си. Нямаше да умра по този начин, не и днес. Дишането ми излизаше с хриптене, а сърцето ми блъскаше с такава сила, че ми се струваше, че ще изскочи от гърдите.

Препънах се в някакво коренище и се проснах на земята. Обърнах глава и видях звяра само на два метра разстояние. Беше огромен и противен, а зъбите далеч не бяха най-страшното у него. Той отвори челюсти. Оставаше ми само миг живот, защото знаех какво ще излезе измежду тях. Хвърлих се зад един дебел дънер точно преди огнената струя да уцели мястото, където стоях. Земята се изпепели и усетих жегата навсякъде около себе си. Бях още цяла, защитена от дънера. Но нямаше да е задълго.

Чувах как съществото поема дълбоко дъх, подготвяйки се за ново изригване, което положително щеше да ме погълне. И тогава отведнъж ме обзе спокойствие, появило се незнайно откъде. Хвърлих бегъл поглед към небето и видях да го прорязва светла черта. Дядо ми беше разправял за падащите звезди и за това как всяка от тях носи промяна за някой Уъгморт. Интересна идея за място като Горчилище, където никога нищо не се променяше. Но когато отместих очи от небосклона, вече знаех какво да правя. И че разполагам само със секунда, за да го сторя.

Изскочих иззад дървото точно когато чудовището довършваше своето презареждащо вдишване, и метнах ножа, уверено и силно. Той го улучи право в окото. За жалост, оставаха му още три.

После се обърнах и побягнах, докато то виеше от ярост, обливайки се в кръв. Бях си спечелила броени мигове и трябваше да ги използвам по най-добрия начин. Носех се както никога досега, по-бързо дори от тази сутрин, когато ме гонеше кучето стръвник.

Достигнах Дървото си, улових се за първото стъпало и се закатерих с всички сили нагоре.

Раненият Гарм, подушил плът и кръв, се движеше с такава скорост, сякаш не докосваше земята. Някои казваха, че Гармовете ловели душите на мъртвите. Други твърдяха, че пазели дверите на Пъклото, където Уъгмортите, живели лош живот, отиваха до края на вечността.

Тъкмо сега не давах пет пари коя теория е вярна. Не исках да ставам мъртва душа тази вечер, независимо дали ще ходя в Пъклото или другаде.

Мразех Гарма от все сърце, но не можех да се бия с него и да храня някаква надежда за победа. Затова съсредоточих цялата си ярост върху движенията на краката и ръцете си. Дори и така не бе сигурно, че ще успея. Познавах стъблото на своето Дърво като петте си пръста, затова се изненадах, когато на половината път напипах непознат предмет, но продължих нататък.

Чувах пъхтенето на звяра зад себе си. Беше едър екземпляр, поне четири метра дълъг и почти половин тон на тежина. Смяташе се, че огнедишащите му способности идват от обитаването на Пъклото, където всичко било жега, пламъци и древна, плесенясала смърт. Не исках да ги изпитам отново върху себе си. Това се бе случило при последната ми среща с негов събрат и ми стигаше, докато съм жива. Което впрочем можеше да не е още дълго.

Той приближаваше бързо, но аз, пришпорвана от страха, се катерех още по-бързо. Накрая стигнах площадката. Под себе си чувах дращене на нокти, усещах полъха на адска жега. Не исках да поглеждам надолу, но го сторих.