Довършителката

– Нямам представа – отвърнах искрено. Докато стигнем Общежитието, Джон вече бе спрял да трепери от срещата с Тансий. Аз още изпитвах вътрешно безпокойство, но умът ми бе концентриран върху предстоящите задачи.

Вратата ни отвори Какус Луун. С ниското си чело и щръкнали вежди той приличаше на хлебарка, а косата му не беше мита поне от една Сесия, може би дори две. Панталоните и ризата му бяха също толкова мазни, колкото нея и освен това имаше навика постоянно да суче краищата на огромните си мустаци, които сякаш извираха от широките му ноздри.

Той се отмести, пускайки ни да влезем, и аз му кимнах мълчаливо. Бях сигурна, че вече е разбрал за Куентин Хърмс и копнее да узнае пресни клюки, но нямаше да ги чуе от мен. Влязохме в голямото помещение на приземния етаж. То съдържаше една дълга маса за хранене и почти нищо друго. Стените бяха от грубо одялани греди, с пролуки, затъкнати с каквото дойде, а неравните дъски по пода хлопаха и скърцаха, всяка на свой глас.

В съседство имаше кухня, където Хестия, жената на Луун, прекарваше дните си в изпълнение на заръките на благоверния си съпруг. Това включваше готвене, пране и угаждане на всевъзможните му прищевки.

– Чувам разни неща за Комините – подхвърли той, палейки голямата си лула, от която се издигнаха гъсти кълба дим.

Без да го поглеждам, продължих към стълбите за втория етаж. Там се намираше нашата стая, която деляхме с още няколко хъркащи и намирисващи Уъгморти.

– Куентин Хърмс бил духнал – продължи Луун, пухтейки свирепо с лулата си, докато димът не го обгърна напълно, сякаш се бе запалил. Де тоз късмет...

Обърнах се, примирена с факта, че няма да миряса, докато любопитството му не бъде удовлетворено.

– Къде би могъл да отиде? – попитах невинно, предприемайки същата тактика както с Тансий, но без особена охота. Луун далеч не представляваше същото интелектуално предизвикателство. Той бе просто една отрепка.

– Ти ми кажи, нали работиш в Комините.

– Там работят поне още сто Уъга. Иди питай тях.

Задърпах брат си нагоре по стълбите. За щастие, Луун не тръгна подире ни.

В тясната стая нямаше никой, а одеялата и сплесканите възглавници бяха разхвърляни по празните нарове. Накарах Джон да седне върху един от тях и го погледнах право в очите.

– Виж – рекох с тих и равен глас, надявайки се да вселя в него спокойствие, което никога не бе лека задача. – Аз скоро ще трябва да изляза.

– Къде ще ходиш? – притесни се на секундата той.

– Просто имам малко работа. Ще се върна преди разсъмване.

– Може ли да дойда и аз?

– По-добре ще е да отида сама – отвърнах. Не знаех дали и на мен ще ми стигне куражът да свърша онова, което трябваше, а Джон не беше от най-смелите.

– Добре тогава – измърмори той, изглеждайки едновременно наранен и объркан. Това заби нови кинжали в сърцето ми, но нямаше какво да сторя. Решението ми бе взето.

Когато слязохме за вечеря, над Горчилище се спускаше здрач. Двайсет и осем Уъгморти ни бяха изпреварили и вече седяха край масата. Ние се сместихме на последните две останали места, докато Хестия, чевръста като невестулка, обикаляше с подноси, отрупани с чинии, върху които дори се забелязваше малко храна. През открехнатата врата към кухнята се виждаха двете й дъщери, дребни и слаби като нея, които се трудеха над печката с изпоцапани от сажди лица.

Те бяха още Младоци, но не ходеха на Обучение – едно, защото бяха Женски, и друго, защото Луун не вярваше в училището. Често го бях чувала да се хвали колко далеч е стигнал той самият, без дори да е стъпвал там. Според мен само това трябваше да накара всеки разумен Уъг веднага да изпрати децата си да учат.

Клетъс Луун седеше до баща си, на когото заприличваше все повече с всеки изминал ден – чак до набождащите мустачки по горната устна. Той бе само две Сесии по-голям от мен, но с подпухналото си лице изглеждаше по-стар. Все гледаше да ми направи мръсно и до едно време се притеснявах, че ще се досети да обърне усилията си срещу Джон. Фактът, още че се въздържаше, ми говореше, че се бои от мен. Страхът е голяма сила, ако боравиш с него правилно.

След вечеря здрачът окончателно отстъпи място на нощта. Джон и аз се пъхнахме под завивките, които отдавна бяха спрели да се преструват, че дават топлина. Изчаках, докато от всички страни не се разнесоха хърканията на съквартирантите ни.

Станах от леглото и се загърнах с наметката си. Взех също единствения си пуловер и едно одеяло. Минута по-късно вече се измъквах през задната врата, озъртайки се внимателно да не ме следят.

Както се оказа, е трябвало да бъда много, много по-предпазлива.

QUINQUE

ПЪТЯТ НАВЪН

Харесвах нощта. Причината предполагам бе, че можех да се преструвам, че не съм в Горчилище. Не знаех къде другаде бих могла да бъда, но на моменти беше вдъхновяващо просто да си представям, че съм далеч оттук.

Времето бе хладно, но не чак дотам, че дъхът ми да изпуска пара. Носех пуловера и одеялото навити на руло, като възглавница. Ако някой ме спреше, щях да кажа, че просто отивам да спя на Дървото си.