Довършителката

И тя изглеждаше ограбена отвътре. И за нея нямаше лек. Всички Знахари бяха единодушни по въпроса. Затова никога не бях искала да стана Знахар. Какъв е смисълът, след като не можеш да излекуваш наистина болните?

Приведох се над нея. Може би защото бях Женска, винаги се бях чувствала по-близка с майка си. Ние споделяхме помежду си, имахме свои тайни. Тя бе моя приятелка, учеше ме на неща, необходими за оцеляването ми тук. Но усещах също и че има част от нея, която неизменно остава скрита за мен.

Бръкнах отново във вързопа си и извадих шишенце с вода. Напръсках лицето й и останах да гледам капките близо минута, докато не попиха в кожата. Не знам защо го направих – може би за да се убедя, че действително продължава да живее, че там вътре още има някой.

Отместих очи към Джон. Той също обичаше мама, но между него и татко имаше специална връзка, като между баща и син. Затова се учудих, че сега вниманието му изглежда привлечено по-скоро към нея, сякаш я жалеше повече от баща ни. Това ме учуди – явно днес бе ден за изненади в Горчилище, където инак рядко се случваше нещо особено и можеше да се обзаложиш, че всеки ден ще е същият като предишния.

Делф приближи и се взря в чертите на майка ми.

– Т-тя б-беше много д-добра към мен.

– Знам, Делф. Тя беше добра към всички.

Той протегна ръка, но не я докосна, а сякаш само поглади въздуха над нея.

Двайсет минути по-късно крачехме обратно през тъмния, хладен коридор, наближавайки портала, където пазеше Нон. Вече се подготвях за тъпоумните му коментари. Защо изобщо си правите труда да идвате? По-добре ли са мама и татко днес? Бих се учудил, ако е така.

Но когато се взрях към дъното на коридора, не го видях. Съзнанието ми сякаш даде засечка за секунда, защото пазачът винаги стоеше на своя пост. Винаги. Но не и сега.

И все пак там имаше някой. Фигурата бе висока, масивна, застрашителна. Тя сякаш изпълваше пространството с обема, със значимостта си. Бе загърната с мантия в убит пурпурен цвят, обозначаваща позицията на своя собственик. Това бе председателят на Съвета, най-високата длъжност. Нямаше никой над него.

Името му бе Тансий и в много отношения той беше Съветът. В сравнение с него Джурик Кроун можеше да се оприличи на муха върху задницата на Слеп. Досега го бях виждала само от разстояние. Същото важеше за повечето Уъгморти. Той не ходеше по улиците, не работеше в Комините, в Мелницата, нито пък бе Фермер. Ако Горчилище имаше лидер, това бе той.

Забавих крачка. Същото стори и Джон, който бе видял Тансий не по-зле от мен. От гърлото му се изтръгна неволно възклицание, а бедният Делф имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще припадне.

Изминаването на оставащите метри ни отне два пъти по-дълго, отколкото на идване и все пак времето ми се стори твърде кратко. Когато достигнахме Тансий, той не помръдна. Просто стоеше и чакаше. На ръст бе по-висок дори от Делф, а раменете му сякаш допираха двете срещуположни стени на коридора. Говореше се, че на младини никой Уъг не можел да му излезе насреща на Дуелумите. Той мачкал всички наред. Сега, вече по-възрастен и оглавяващ Съвета, не се състезаваше. Но по всичко личеше, че още може да го прави. И да побеждава. Отблизо пурпурното му наметало изглеждаше много по-ярко, като водопад от замръзнала кръв. Ние погледнахме нагоре към него. Тансий погледна надолу към нас.

Когато заговори, тихият му глас, макар дълбок и достолепен, все пак изглеждаше незначителен в сравнение с огромното му тяло. Но всяка сричка се забиваше като клин в съзнанието ми.

– Здравей, Вега Джейн – каза той. – Искам да поговорим.

QUATTUOR

ТАНСИЙ

Джон, Делф и аз безмълвно последвахме Тансий извън Приюта. Отпред чакаше красива синя карета, теглена от четири великолепни Слепа. Сивата им козина се спускаше чак до копитата на източените като вретена крака. Говореше се, че Слеповете някога умеели да летят. Аз не го вярвах, макар че край плешките им още се забелязваха леки вдлъбнатини, където навремето сякаш е било прикрепено нещо, примерно криле.

Каретата се управляваше от Уъг на име Томас Богъл, който седеше на капрата прав, сякаш глътнал бастун.

– Ти си свободен – обърна се Тансий към Делф. – Разговорът засяга лични въпроси.

Делф побърза да се оттегли, като дългите му нозе за броени секунди го скриха от погледите ни.

После Тансий ни даде знак с ръка да влезем и ние се подчинихме. Не защото искахме, а защото нямахме друг избор. Когато той самият постави крак върху стъпалото, ресорите простенаха и цялата масивна карета се наклони встрани. Не знам колко килограма трябваше да тежи, за да предизвика подобен ефект. Не че разбирах много от карети, всъщност за пръв път се качвах в такава. Обикновено ходех пеш там, където исках да стигна.

След като се настани на седалката срещу нас и приглади гънките на мантията си, Тансий изгледа въпросително Джон.

– Това е брат ми Джон – почувствах се длъжна да поясня.

– Знам кой е. Просто размишлявам дали е нужно да присъства, или не.