Довършителката

Погледът ми се плъзна към непромокаемата торба. Отворих я и извадих перодръжката си. Пазех я тук, защото понякога рисувах върху дъските изображения на нещата, които виждах от високата си наблюдателница – птиците, облаците, короните на околните дървета. Но не те ме интересуваха сега. Нямах друг пергамент, върху който да прекопирам картата, а и това не би премахнало моята дилема.

Разполагах с друго решение.

То изискваше известно време, малко кълчене и доста мастило, но щом приключих, със спокойно сърце поднесох картата към пламъка. Тя се разгоря начаса и аз продължих да я държа, докато не опари пръстите ми. Едва тогава я пуснах върху дървената площадка и продължих да гледам как и последният сантиметър от нея се сгърчва и почернява. За по-малко от минута тя се превърна в пепел, а после ветрецът, който винаги духаше тук, я поде и разнесе над гората.

Спуснах се надолу по стъпалата, като пътьом поставих новата дъска обратно в жлебовете й. Щом стъпих на земята, се озърнах, обзета от внезапен страх, че Гармът може да се върне. Но той нито се виждаше, нито се подушваше наоколо. Вероятно се бе върнал в своето огнено Пъкло. Силно се надявах да си остане там.

Запътих се обратно към Общежитието, като този път минах покрай Светия парцел. Той беше пълен с останките на Уъгморти, умрели в тесните предели на нашето Горчилище. Местата, където почиваха онези с по-скромни средства, бяха хлътнали и обозначени с дървени табели. Тук беше моята баба Калиопа. Заможните Уъгове, от ранга на Роман Пикус и Домитар, лежаха встрани от тях, под по-изискани паметници. Аз дори бях помагала за изработката на някои от тях в Комините. Имаше и още по-достолепен район, на върха на един хълм, където останките на истинския елит се помещаваха в гробници от гранит и мрамор, зад заключени врати. Там щеше да отиде Тансий, когато умреше един ден. Дядо ми Върджил не почиваше в Светия парцел, защото от него не бе останало нищо за погребване.

Щом се прибрах, трябваше доста да се потрудя над бравата, докато успея да вляза, защото, естествено, Какус Луун ме бе заключил отвън. Общежитието тънеше в дълбок сън. Или поне така си мислех аз.

Сянката ме връхлетя изневиделица. Или почти. Аз притежавах изключително обоняние. Може би от дългото време, прекарвано навън, а също от Комините, където сетивата ти казваха неща, които не би могъл да научиш иначе.

Клетъс се преви надве, когато коравият ми, кален ботуш потъна в мекия му корем.

Цепеницата, с която се канеше да ме удари, се търколи встрани. Той запъшка, задави се и накрая повърна на пода.

– Най-добре го изчисти преди съмване, плужек такъв – рекох презрително.

Той избърса уста, изправи се и ме изгледа на мъждивата светлина на Нок, струяща през прозореца.

– Къде беше?

– А ти къде беше? А, извинявай, забравих, че си ме причаквал както обикновено.

– Взех те за Хайдук, дошъл да краде – изръмжа той.

Хайдуците бяха банди от Уъгморти, леко излезли изпод контрол. Те бродеха из селото и задигаха разни неща. Никога не нараняваха когото и да било. Съветът постоянно се мъчеше да ги залови и накаже. Аз лично ги смятах за добри Уъгове, правещи го от недоимък. Понякога ми се искаше да се присъединя към тях.

– Кога пък някой е крал оттук? – попитах. – А и вратата беше залостена.

– Всяко нещо си има първи път, а разбойникът не се спира от ключалки, както сама доказа току-що. – Той посочи локвата от повръщано. – Ти ще изчистиш това. Ако не, ще събудя мама да го направи.

След като се гледахме напрегнато няколко секунди, реших да отстъпя, но само защото не исках Хестия да става и да чисти бълвоча на този идиот. Взех парцал и кофа, напълних я с вода от чешмата отвън и се залових за бърша. Клетъс стоеше отстрани и се хилеше.

– Чувам, че днес си ходила в Приюта заедно с Делф. За какво си говорите с него? Че едно и едно прави д-д-ве? Вероятно не, защото и това би било твърде сложно за клетия му мозък.

Вдигнах парцала, като се престорих, че ще му го навра в лицето, и той избяга. След като привърших, се качих в стаята и легнах на нара до брат си. Знаех, че не е заспал. Можех да го усетя.

И действително, след малко ръката му се пъхна в моята. Той трепереше, но когато стиснах дланта му и му прошепнах, че всичко е наред, скоро се успокои. След като задиша равномерно, аз се унесох в размисъл. Имах чувството, че съм отсъствала не броени часове, а много по-дълго. Понякога сърцето, където чувствата и спомените се срещат, ни играе такива жестоки шеги.

Имах карта, водеща извън това място, която никога не можех да използвам. Но се бях сблъскала и с друго. С една тайна, обгръщаща пръстена, принадлежал на моя дядо. Тук не ставаше дума за просто любопитство, макар и да бях надарена с него повече от останалите Уъгове. Нещата опираха до моето семейство, до историята на рода ми. А следователно, в крайна сметка, и до мен самата.

SEPTEM

КАРТАТА ВЪРХУ МЕН