Довършителката

– Ние само посещавахме родителите си – казах и стиснах ръката на брат си, усещайки надигащия се у него страх.

– Още един факт, с който съм в течение.

В непосредствена близост Тансий изглеждаше по-стар, отколкото отдалеч. Макар да седеше в сянка, можех да видя добре лицето му. То беше посърнало, с дълбоки бръчки, а под малките му очи имаше торбички. Цветът на дългата му коса бе странна смесица от кремаво и сребристо. Изглеждаше чиста и лъхаше на полски цветя. Обичайно този аромат би ми се понравил, но сега предизвикваше у мен леко гадене.

– Май все пак ще е най-добре да изчака отвън – рече накрая Тансий.

– Аз предпочитам да остане – отвърнах и в следващия миг прехапах устни. Да говориш с този човек бе възможност, удаваща се веднъж в живота. Да му възразяваш бе немислимо.

Тансий наклони глава встрани. За мой късмет не изглеждаше ядосан, а само леко изумен.

– И защо така?

– В случай че онова, което искате да ме питате, касае него. Така няма да има нужда да му го предавам, защото съм сигурна, че никога не ще постигна вашето красноречие.

Това бе напълно искрено. Тансий бе много учен Уъг, с пословични ораторски способности. Всички ние обичахме да го слушаме, макар и невинаги да разбирахме какво казва.

По каменното му лице пробягна подобие на усмивка, която начаса изчезна.

– Куентин Хърмс – каза той. – Не можем да го открием. Много сме притеснени. Моят заместник Джурик Кроун вече го е споменал пред теб.

Кимнах с разтуптяно сърце.

Тансий бръкна в джоба си и извади някакъв предмет. Още преди да ми го покаже, знаех какъв ще е. Дядовият пръстен.

Видът му предизвика у мен цял порой от спомени. Той винаги го носеше, а изображението върху него бях виждала само на още едно място – татуирано върху опакото на ръката му.

– Интересен мотив – каза Тансий, държейки го така, че двамата с Джон да можем да го огледаме добре.

– Знаете ли какво означава? – попитах аз.

– Не – и се съмнявам да има друг Уъг освен дядо ти, който да знае. Върджил бе доста потаен по някои въпроси. – Той прибра пръстена обратно и се наведе напред така, че коляното му почти допря моето. – Но знам, че го открихме в къщата на Хърмс.

– Те бяха приятели. Дядо вероятно му го е дал.

– Вместо да го остави на собственото си семейство? – повдигна скептично вежда Тансий.

– Както сам казахте, той бе потаен Уъг. Може да е имал своите причини.

– Да се върнем на Куентин Хърмс. Той те е обучавал за Довършителка...

– Вярно е. От него усвоих занаята.

– Харесваше ли го?

– Да – рекох след кратък размисъл. Това бе странен въпрос, но реших да му отговоря искрено. И все пак вътрешностите ми се гърчеха като червеи, извадени на слънце.

Тансий поглади брадичка с едрата си ръка. Огледах я, докато го правеше. Тя още изглеждаше силна, но някак изнежена, сякаш навремето е вършила тежък труд, но не и от много Сесии насам.

– Нямаш ли някаква вест от него? Някаква представа къде може да е отишъл...?

– Каква вест да имам? – попитах, подбирайки внимателно думите си.

– Например да ти е оставил нещо?

Можех да видя заплахата, излъчвана от Тансий – пръстите му, почти свити в юмрук, мускулите, издуващи се под пурпурната роба. Смръщих чело и насилих мозъка си да измисли възможно най-добрия отговор, който да не съдържа нищо важно. Прозрачността е чудесно качество, но само ако си прозорец.

– Не знам какво би могъл да ми остави. – И това бе съвършено вярно. Аз наистина не знаех какво ми е оставил.

Той ме изгледа така внимателно, сякаш бях ребус, който трябва да разреши. Имах чувството, че кожата ми ще се стопи под този взор, позволявайки му да надзърне в самата ми душа. После се облегна назад, сведе очи към пода на каретата и стоя така почти минута.

– Ти и брат ти сте свободни да си вървите – рече накрая.

Трябваше да си тръгнем още тогава, но аз имах да кажа още нещо. Половината от мен се ужасяваше само при мисълта за него, но другата половина все пак надделя.

– Мога ли да си получа пръстена обратно?

– Моля? – изненада се той.

– Все пак принадлежал е на дядо ми. И понеже него вече го няма, а родителите ни... не са добре, ние сме единствените останали наследници.

Усетих как Джон затаи дъх до мен. Същото сторих и аз, очаквайки отговора на Тансий.

– Някой ден може би, Вега. Но не сега.

И той отвори вратата на каретата, давайки ни знак да излезем.

Измъкнахме се възможно най-бързо, макар Джон едва да движеше краката си.

В последния миг улових погледа на Тансий, прикован в мен. Той съдържаше някаква странна смесица от жал и разкаяние, но не успях да разтълкувам нито едно от двете. После вратичката се хлопна, Богъл изплющя с юздите и Слеповете се понесоха.

Задърпах Джон по посока на Общежитието.

Имах твърде малко време и твърде много неща за вършене. Бях като замаяна от всичко, което ми предстоеше. Изпитвах повече вълнение, отколкото страх, при все че обратното щеше да е далеч по-разумно.

– Какъв беше онзи пръстен, Вега? – попита Джон.

– Дядо ни го носеше навремето. – Той беше твърде малък, за да помни. Едва бе навършил две Сесии, когато Случката сполетя дядо.

– А как е попаднал у Куентин Хърмс?