Читаем Довършителката полностью

Джон вече бе започнал да гризе крилцето и мазният сок се стичаше по малката му брадичка. Когато наближихме Приюта, забелязах Делф да пристъпва нервно от крак на крак в сянката на един орех. Косата му бе още по-брашняна от обикновено, а лицето му лъщеше от пот. Той кимна неловко при появата ни.

– Здрасти, Делф. Виж какво ми донесе Вега – подвикна му Джон, показвайки крилцето. – Искаш ли една хапка?

Делф явно бе изкушен, но стоически поклати глава и само ме погледна.

Щом стигнахме входа, аз стиснах челюсти и обясних на Нон, че сме тук, за да видим майка си и баща си, за което имаме съответното разрешително от Съвета. Пазачът огледа документа, без да бърза, макар че досега трябваше да е запаметил всяка буква от него. После ми го върна и изгледа свъсено Делф.

– Неговото име не го пише.

Делф отстъпи една крачка, което накара Нон да се ухили ехидно:

– Ама и ти си такъв голям Уъг, пък се държиш като истинска Женска. Плашиш се и от собствената си сянка, а? – Той се престори, че се нахвърля върху него, и Делф отскочи назад. Нон се заля от смях и ми подхвърли ключа от стаята на родителите ни. – Хайде, хайде, влизайте. Каква ли беля ще направят будали като вас?

– Ако не ме лъже паметта, Делф те би на последния Дуелум, Нон – обадих се аз. – Колко време лежа в безсъзнание тогава?

Пазачът изсумтя ядно и докато влизахме, така блъсна Делф в гърба, че едва не го събори. Аз премълчах и не погледнах към приятеля си, защото знаех колко притеснен се чувства сега, но мислено хиляда пъти изкормих Нон с тъп нож.

От портала навлязохме в дълъг, сумрачен коридор. Дори в най-големите летни жеги тук винаги бе прохладно. Не знаех как се постига това. На всяко друго място в Горчилище и особено в Комините единственият начин да се разхладиш бе като отвориш прозореца и се надяваш да повее ветрец или пък си излееш кофа студена вода на главата.

Пътьом се разминахме с една забързана Санитарка, облечена в сива престилка, с бяло боне на главата. Тя кимна едва и ни удостои със суха усмивка.

От двете страни на коридора имаше редици врати, които винаги бяха заключени. Знаех това, защото се бях опитвала да ги отворя. По тях бяха прикрепени месингови табелки с имена като Джудит Фриг, Волфганг Сприган, Айрин Грин. Не познавах тези Уъгове, но бях виждала роднините, които ги посещаваха. Лицата им бяха също толкова празни и безнадеждни, колкото вероятно бе и моето.

Табелката се махаше едва тогава, когато Уъгът, чието име бе изписано върху нея, „се отърваваше“, както казваха в Горчилище. Чудех се кога ли и моите родители ще се отърват. Най-сетне стигнахме до врата с две табелки върху нея. За кой ли път ги прочетох на глас:

– Хектор Джейн. Хелън Джейн.

Не знам защо го правех. Погледнах към Джон. Той произнасяше имената безмълвно, само помръдвайки устни, а в очите му имаше болка.

Извадих ключа, даден ми от Нон, и го пъхнах в старата брава, която се превъртя с неохотно изщракване. Прекрачих прага неуверено, сякаш тепърва се учех да ходя. Джон и Делф ме последваха. Вратата изскърца и се захлопна зад гърба ни.

В стаята имаше две легла с малка, дървена маса помежду им. Никъде не се виждаха лампи или фенери, единствената светлина сякаш идваше от тавана. Чудех се как става това. Още една мистерия. Прозорци липсваха. Явно, озовеш ли се в Приюта, вече не ти бе нужно слънце. Нямаше и столове, на които да седнем. Може би не искаха да насърчават продължителните визити.

Докато Делф се повърташе неловко, аз отидох до едното легло.

Баща ми лежеше, дребен и съсухрен, под единично тъмно одеяло. Помнех го висок и силен, с красиво лице. Вече не бе останало нищо предишния му вид. Не разбирах много от болести и цярове, но ми се струваше, че онова, което липсва от него, е той самият. Не знаех как можеш да откраднеш вътрешността на някого и да оставиш обвивката, но ми се струваше, че именно това са сторили с него. Надали имаше лек за подобно състояние.

Джон се промъкна до мен и поглади ръката на баща ни, смръщвайки лице като от зъбобол. Бях го питала защо прави така, но той само сви рамене и отвърна, че болката му не била външна.

Отворих вързопа, който носех със себе си, извадих отвътре напоен с вода компрес и го сложих върху челото на болния. Той постоянно изглеждаше трескав, макар че в стаята бе винаги хладно. Внимавах да не го докосвам с пръсти. Обичах баща си и навремето обожавах да ме прегръща. Но в това помещение имаше нещо, което правеше допира помежду ни непоносим. Бях се борила срещу него, но не успявах да надделея. То бе като стена, която ни разделяше.

Джон извади от чантата си книга и започна тихо да му чете.

Погледнах към Делф, който стоеше в ъгъла като истукан.

– Делф, не искаш ли да дойдеш да го видиш?

– З-заспал ли е? – пристъпи плахо той.

– Да, нещо подобно.

Заобиколих масата и отидох до другото легло. Майка ми също бе дребна и свита, макар че я помнех висока почти колкото мен. Косата й навремето бе дълга, светла и сякаш танцуваше, когато вятърът я подемеше. Сега бе остригана ниско, почти до кожа. Тъмното одеяло покриваше тялото и чак до брадичката.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга I
Неудержимый. Книга I

Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я выбирал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что бы могло объяснить мою смерть. Благо судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен восстановить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?Примечания автора:Друзья, ваши лайки и комментарии придают мне заряд бодрости на весь день. Спасибо!ОСТОРОЖНО! В КНИГЕ ПРИСУТСТВУЮТ АРТЫ!ВТОРАЯ КНИГА ЗДЕСЬ — https://author.today/reader/279048

Андрей Боярский

Попаданцы / Фэнтези / Бояръ-Аниме