Довършителката

– Не знам защо си губя времето да ти слушам брътвежите. – Той млъкна и ме огледа за секунда. – Ами Куентин Хърмс?

– Какво за него?

– Чух, че бил изчезнал.

– Може би – отвърнах предпазливо.

– Е, какво пък – сви рамене Роман, наслаждавайки се на ботушите си. – Най-много някой Гарм да го е докопал.

– Събра ли вече наемите за тримесечието? – смених невинно темата аз. Не ми се щеше да обсъждам Куентин Хърмс.

– А, добре че ми напомни – ухили се противно той, протягайки едрата си, нечиста длан. – Хайде, плащай твоя още сега.

Извадих от джоба си късче пергамент с подпис и печат и му го показах.

– Минах да го платя вчера. Касиерът ти дори ми направи малка отстъпка, задето съм го донесла сама и съм му спестила разкарването.

Усмивката му начаса се стопи.

– Отстъпка, а? Ще видим тази работа.

– Хайде, не се прави на толкова примерен, Роман.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това?

– Касиерът ти ми показа официалния правилник за всичко, което трябва да ни предоставяш в тази твоя воняща дупка. Обичам да попрочитам едно-друго, преди да давам спечелените си с труд пари.

За подобни приказки Роман можеше да ни изхвърли с брат ми от Общежитието. Част от мен може би желаеше това. Щяхме да отидем да живеем на моето Дърво. Но той просто се обърна и си тръгна, докато аз продължих по пътя си.

Училището, разположено в другия край на Главната, бе достатъчно голямо, за да побере няколкостотин Младока, но броят им бе едва наполовина. Обучението не се нареждаше сред основните приоритети на Горчилище. Докато стоях и чаках, ми се стори, че дори самият вид на сградата е тъжен – с увисналите си стрехи и посърнали прозорци, сякаш й идеше да заплаче.

Вратите се отвориха и Младоците започнаха да се изнизват навън.

Последен, както винаги, се появи брат ми.

Джон Джейн беше нисък, кльощав и изглеждаше много по-малък от възрастта си. Имаше тъмна коса, дълга почти колкото моята и не даваше на никого, в това число и на мен, да я подстригва. Не беше силен, но налиташе на бой, ако някой я докосне. Сега очите му бяха сведени надолу, сякаш бе запленен от краката си, чиято дължина предвещаваше висок ръст някой ден. Външността на Джон не се отличаваше с нищо особено, за разлика от онова, което се случваше в главата му.

Имаше удивителна памет и неведнъж го бях чувала да изказва съждения, които за нищо на света не биха ми хрумнали. Само в редките ни моменти на близост успявах да се докосна до тайната стаичка в неговия мозък. А тя бе далеч по-пълна от моята.

Щом ме видя, ускори крачка и по лицето му пробягна свенлива усмивка. Извадих тенекиената си кутия. По пътя насам бях набрала малко ягоди. Имаше също и пилешко крилце, което бях запекла на пещите в Комините. Джон обичаше да похапва месо, а менюто в Общежитието бе предимно постно. При вида на крилцето той ме погледна и се усмихна отново. През повечето време не го разбирах добре, но обичах тази усмивка. В училището не се предлагаше храна, макар Младоците да прекарваха тук почти по цял ден. Твърдеше се, че яденето ги разсейва. А според мен далеч по-разсейващ бе гладът. Като малка постоянно протестирах за това и бе цяло чудо, че ме оставиха до самия край на Обучението, което настъпваше с навършване на дванайсет Сесии. За мен това бе твърде рано, но не аз определях правилата, нали?

Джон ме улови за ръка и докато вървяхме, аз се оглеждах наоколо. Тук-таме се бяха скупчили групички Уъгморти, разговарящи помежду си с приглушени гласове. Мяркаха се и членове на Съвета, сновящи като плъхове из бунище със своите черни туники и еднакво подкастрени бради.

Всичко сочеше, че Куентин не е навлязъл в Мочурището просто, за да се отърве от тях и кучетата им. Бе оставил предварително бележката до мен, гласяща, че няма намерение да се връща. Значи е планирал бягството си, независимо дали ще го преследват, или не. Но още веднъж – защо? Мочурището предлагаше единствено сигурна смърт, а отвъд неговите предели нямаше нищо. И все пак той ми бе писал, че мога да ползвам онова, което ми е оставил, за да напусна Горчилище. Но за целта трябваше да мина през Мочурището, както той самият бе сторил тази заран. Мислите ми започваха да се въртят в кръг.

Никой Уъг със здрав разсъдък не би избягал от село само, за да стане храна на чудовищата. Единственият извод, който се налагаше, бе, че според Куентин отвъд Мочурището има нещо друго.

Половината от мен не можеше да повярва, че действително мисля в тази насока. А другата половина недоумяваше защо не съм се сетила да го сторя по-рано.

После вниманието ми се върна отново към Джон.

Двамата с него си имахме ритуал. Три пъти в седмицата, след Обучение, ходехме да навестим родителите си в Приюта. Там се настаняваха Уъгове, които не са добре и за които Знахарите в Болницата не могат да сторят нищо повече. Мястото се охраняваше от огромен Уъг на име Нон.

Той познаваше добре Джон и мен, защото постоянно идвахме тук, но всеки път се държеше така, сякаш никога по-рано не ни е виждал. Това явно много го забавляваше, а аз направо се вбесявах.