Дом на пръст и кръв

Рандъл Силаго подаде едната от двете чаши в ръцете си на Ембър и се усмихна широко на дъщеря си. За разлика от съпругата му, пощадена от времето, годините или войната бяха оставили своята следа върху него: черната му коса, сплетена на плитка, беше прошарена със сребристо, а кафявата му кожа беше прорязана от няколко дълбоки белега. Но тъмните му очи излъчваха дружелюбност, докато отпиваше кафе — от чукната бяла чаша с надпис „Въведи клише за най-добрия баща тук“.

— Още ме е страх от гъзарската кафе машина, която ни купи за Зимното слънцестоене — обяви той вместо поздрав.

— Поне три пъти ти показах как да я използваш.

Майка й се засмя, въртейки между пръстите си сребърната висулка, окачена на верижка около врата й.

— Той е от старата школа.

Хънт беше проверил колко струва машината за вграждане в този апартамент — ако Брайс им беше купила подобна, сигурно беше хвърлила голяма част от заплатата си по нея. Сума, с каквато не разполагаше. Не и с дълга си към Джесиба.

Съмняваше го да е казала на родителите си за това и че те биха приели такъв подарък, ако знаеха, че с тези пари е можела да погаси част от дълга си към магьосницата.

Рандъл погледна към Хънт и топлото му изражение се втвърди. Това бяха очите на прочутия снайперист — мъжа, научил дъщеря си да се отбранява.

— Ти трябва да си съквартирантът.

Погледът му отскочи към татуировките по челото и китката му. И лицето му се изопна, сякаш току-що бе осъзнал нещо.

Но не реагира с презрение. Нито с омраза.

Брайс сръчка Хънт с лакът в ребрата, напомняйки му, че е време да проговори.

— Аз съм Хънт Аталар — представи се. После надникна към Брайс. — Или Ати, както ме наричат Брайс и Лехаба.

Рандъл остави бавно чашата си. Да, определено се беше досетил. Той присви очи към дъщеря си.

— И кога възнамеряваше да ни споменеш тази подробност?

Брайс се разрови в торбичката с кроасани на плота и извади един с шоколад. Отхапа си и каза с пълна уста:

— Не е толкова готин, колкото си мислиш, татко.

Хънт изпръхтя.

— Благодаря.

Ембър не каза нищо. Не помръдна. Но наблюдаваше внимателно как дъщеря й дъвче.

Рандъл погледна Хънт в очите.

— Ти беше разставен в Меридан по времето, когато служех там. Участвах в разузнавателна акция в деня, когато се сражавахте с онзи батальон.

— Тежка битка беше — коментира Хънт.

Очите на Рандъл притъмняха.

— Да, тежка.

Хънт опита да потисне спомена за онази едностранна касапница, за множеството човеци и няколкото от шепата им ванирски съюзници, които не си бяха тръгнали от бойното поле, покосени от меча или светкавиците му. По онова време служеше на Сандриел, а нейната заповед беше безкомпромисна: не искаше пленници. Беше изпратила двама им с Полукс преди целия си легион, за да отстранят малката група бунтовници, лагеруващи в планинския проход.

Хънт се стараеше да заобикаля заповедите й, доколкото можеше. Убиваше враговете бързо. Полукс обаче нарочно удължаваше мъчението им. И се наслаждаваше на всяка секунда от него.

А когато Хънт реши, че не може повече да слуша как жертвите на Полукс го умоляват за милост, сложи край и на техния живот. Полукс му се нахвърли и двамата се биха, докато не започнаха да плюят кръв по каменистата земя. Сандриел остана много доволна, въпреки че хвърли Хънт в тъмниците си за няколко дни — като наказание, че е прекъснал забавата на Полукс твърде скоро.

Под кухненския плот Брайс докосна ръката му с пръсти, по които бяха полепнали трохи. След онази битка нямаше кой да измие кръвта от тялото му и да го сложи в леглото. За добро или за лошо щеше да е, ако познаваше Брайс тогава? Ако можеше да се бие със знанието, че ще се прибере при нея?

Тя стисна пръстите му, оставяйки следа от маслени трохи, и отвори торбичката за втори кроасан.

Ембър погледа как дъщеря й ровичка из плика с кроасаните, и пак заопипва сребърната висулка около врата си — кръгче, разположено върху два триъгълника. Прегръдката, осъзна Хънт. Единението на Солас и Ктона. Ембър се намръщи.

— Защо Хънт Аталар ти е съквартирант? — попита тя дъщеря си.

— Изритали го от 33-ти заради причудливия му стил на обличане — обясни Брайс, дъвчейки втория си кроасан. — Аз го уверих, че скучните му черни дрехи не ме притесняват, и му позволих да остане у дома.

Ембър врътна очи — абсолютно същото изражение, което бе видял върху лицето на Брайс преди броени секунди.

— Получавал ли си някога директен отговор от нея, Хънт? Защото аз я познавам от двайсет и пет години и нито веднъж не ми е давала такъв.

Брайс изгледа кръвнишки майка си, после се обърна към Хънт.

— Не се чувствай длъжен да й отговориш.

Ембър изцъка възмутено с език.

— Ще ми се да можех да кажа, че големият град е покварил милата ми дъщеричка, но тя си беше толкова груба и преди да постъпи в университета.

Хънт се засмя тихо. Рандъл се облегна на дивана.

— Вярно е — потвърди той. — Да беше чул препирните им. Едва ли в цял Нидарос е останал човек, който да не е чул как си крещят една на друга. Виковете им огласяха проклетата планина.

Двете жени Куинлан го изгледаха разгневено. И това им изражение беше еднакво.