Дом на пръст и кръв

Наоми изпрати координатите си в Пет рози и след броени минути Хънт долетя до една от нощните градини в района, където цветята тъкмо започваха да се пробуждат с настъпването на вечерта. Черните криле на Наоми бяха като по-тъмно петно в смрачаващото се небе, докато ги размахваше на място над един фонтан с лунни лилии, чиито биолуминесцентни цветове вече се отваряха, сияейки в бледосиньо.

— Натам — каза Наоми с озарено от меката светлина на растенията сурово лице.

— Благодаря — кимна й Хънт.

— Успех.

Тази дума беше достатъчна да го напрегне и той дори не й каза „довиждане“, преди да полети над алеята, обточена със звездни дъбове, чиито листа блещукаха в жив, трепкащ балдахин над главата му. Нежната светлина танцуваше по косата на Брайс, която се разхождаше бавно по каменната пътека, докато нощните цветя разцъфваха наоколо. Ароматът на жасмин изпълваше въздуха, сладък и примамлив.

— Не можа ли да ми дадеш поне един час спокойствие?

Брайс дори не трепна, когато Хънт кацна и тръгна в крак с нея.

— Исках да подишам малко свеж въздух.

Тя се загледа с възхищение в разгръщащите се листа на една папрат, чиито жилки се открояваха ярко на околното сияние.

— И накъде си се запътила?

— Просто… излязох.

— Аха.

— Чакам да се разкрещиш.

Тя продължи покрай лехите с нощни минзухари, чиито лилави листенца надничаха от яркозеления мъх. Градината сякаш се разбуждаше заради нея, приветстваше я.

— Ще се разкрещя, като науча какво е било толкова важно, че да нарушиш обещанието си.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо не е важно.

Произнесе думите толкова тихо, че той я огледа внимателно.

— Добре ли си?

— Да.

Определено не беше добре, значи.

— Просто понякога тишината ме тревожи — призна след малко.

— Поканих те с мен в бара.

— Не исках да ходя на бар с шайка триарии.

— И защо не?

Тя го изгледа косо.

— Аз съм цивилна. Няма да се отпуснат покрай мен.

Хънт отвори уста да отрече, но тя го погледна многозначително.

— Добре де — склони той. — Може би си права.

Повървяха мълчаливо няколко крачки.

— Нищо не те спира да се върнеш в бара. Нали онази страховита ангелка, която си ми назначил за бавачка, е с мен.

— Наоми си тръгна.

— Изглежда здравичка.

— Такава си е.

Брайс му хвърли закачлива усмивка.

— Вие двамата…

— Не. — Макар че Наоми му беше намеквала няколко пъти. — Само би усложнило нещата.

— Ммм.

— Към приятелите ти ли си тръгнала?

Тя поклати глава.

— В последно време си имам само една приятелка, Аталар. А тя е прекалено заета.

— Значи си излязла сама. И какво щеше да правиш?

— Да се разходя в тази градина.

— Сама.

— Бях сигурна, че ще ми пратиш бавачка.

Преди да успее да размисли, Хънт я хвана за лакътя.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Сега ли ще се развикаш?

В небето изпращя светкавица и отекна във вените му. Той се приведе към нея и попита с тих, гърлен глас:

— Искаш ли да ти се развикам, Брайс Куинлан?

Гърлото й подскочи, а в очите й пламна златист огън.

— Може би.

Хънт се засмя дълбоко. И дори не опита да потуши горещината, която го обля.

— Може да се уреди.

Цялото му внимание се съсредоточи върху начина, по който очите й се спуснаха към устата му. Върху новата руменина по луничавите й бузи, приканваща го да вкуси порозовялата й кожа.

На света не съществуваше нищо друго, освен този момент — освен нея.

Не чу шумоленето в притъмнелите храсталаци. Нито трошенето на клонки.

Осъзна се чак когато кристалосът го блъсна и впи зъби в рамото му.

46

Кристалосът се заби в Хънт със силата на джип.

Брайс знаеше, че има време само или да извади оръжие, или да я отблъсне встрани. Хънт избра второто.

Тя се стовари на асфалта на няколко крачки от него и замръзна въпреки жестоката болка в костите си. Ангел и демон се сгромолясаха на земята и кристалосът прикова Хънт с рев, който разтресе нощната градина.

Беше по-страшно от онази нощ. Много по-страшно.

Плисна кръв и просветна острие на нож — Хънт го извади от ножницата си и го заби в сивкавата полупрозрачна кожа на съществото. Светкавици се заусукваха по ръцете му — и угаснаха.

По пътеката с писъци се разтърчаха уплашени хора и паническите им викове „Бягайте!“ проехтяха над сияещата растителност. Но Брайс почти не ги чуваше, докато се надигаше на колене.

Хънт се завъртя и събори демона от себе си, изтръгвайки ножа от плътта му. По острието се стичаше прозрачна кръв. Хънт вдигна оръжието и протегна встрани съдраната си ръка, за да защити Брайс. По пръстите му се появяваха светкавици, но бързо угасваха.

— Извикай подкрепление — нареди й задъхано, без да откъсва поглед от демона, който направи крачка към тях, притиснал раната от едната страна на тялото си с ръка, завършваща с дълги кристални нокти.

Не беше виждала подобно нещо. Толкова нереално, първично и свирепо. Спомените й от онази нощ бяха замъглени от ярост, скръб и наркотици, а сега това истинско, ясно като бял ден същество…

Брайс тъкмо се пресягаше към телефона си, когато кристалосът скочи към Хънт.

Ножът на ангела се заби в тялото му. Но не помогна.

Демонът пак го повали на пътеката и Хънт изрева, когато кристалните челюсти се вкопчиха в ръката му и стиснаха, докато костта не изхрущя.

Светкавиците угаснаха напълно.