Дом на пръст и кръв

По новините Ригелус, Светла ръка на астерите, изнасяше реч за новите търговски закони върху позлатен подиум. Зад него, разположени на троновете си в кристалната зала, седяха петимата други астери с обичайните си студени изражения и осанки, излъчващи заможност и могъщество. Както винаги седмият трон беше празен в чест на отдавна загиналата им сестра. Брайс превключи канала и попадна на друга новинарска емисия, по която предаваха кадри от кално бойно поле, където човешки редици с механични брони воюваха срещу елитните имперски легиони. По следващата програма даваха гладуващи човеци, редящи се на опашки за хляб във Вечния град, докато децата им ридаеха с празни кореми.

Брайс превключи на риалити шоу за купуване на ваканционни вили и се загледа.

Кога за последно беше чела книга? Не за работа или проучване, а за удоволствие? Преди събитията с Даника четеше редовно, но тази част от мозъка й просто се изключи след това.

Само и само да прогонва тишината, превърна телевизора в свой неотлъчен другар. Колкото по-глупаво беше предаването, толкова по-добре.

Брайс се разположи на дивана и Сиринкс се сгуши до краката й. Тя го почеса зад кадифените уши и химерата се намърда под ръката й за още.

Тишината я притискаше, все по-гъста и по-тежка. Устата й пресъхваше, а крайниците й сякаш ставаха кухи. Случилото се в Бърлогата днес заплашваше да превземе съзнанието й, особено студеното изражение на Итън.

Тя погледна часовника. Беше едва пет и половина.

Въздъхна тежко. Лехаба грешеше — нямаше да е като онази зима. Никога нямаше да й е толкова трудно, колкото първата зима без Даника. Не би го позволила.

Брайс стана и Сиринкс изпухтя подразнено.

— Ще се върна скоро — обеща му тя, сочейки към коридора и кафеза му там.

Химерата я изгледа кръвнишки, влезе в клетката си и затвори металната вратичка с извита лапа.

Брайс я заключи, обещавайки отново, че няма да се бави, и пак обу обувките с токчета. Беше уверила Хънт, че ще си стои в апартамента — беше се заклела в името на боговете.

Само дето ангелът не знаеше, че Брайс отдавна не се моли на никого от тях.

Хънт беше изпил едва половин бира, когато телефонът му иззвъня.

Досети се какво е станало, още преди да вдигне.

— Тръгнала е нанякъде, нали?

Наоми се засмя тихо.

— Да. И то изтупана.

— Тя така си ходи навсякъде — измърмори Хънт, разтривайки едното си слепоочие.

Седнала до него на резбования дъбов бар, Вик вдигна изящна вежда и татуираният й ореол се изви от движението. Хънт поклати глава и извади портфейла си. Не биваше да излиза тази вечер. Бяха го канили толкова много пъти през последните четири години и нито веднъж не беше приемал, защото се боеше, че ще се почувства като в 18-и. Този път обаче, когато Исая се обади с обичайното предисловие („Знам, че ще откажеш, но…), той се съгласи.

Нямаше представа защо, но отиде.

— Накъде тръгна? — попита Хънт.

— Следя я — каза Наоми, докато вятърът свистеше от нейната страна на линията. Не беше задавала въпроси, когато Хънт й се обади преди около час и я помоли да охранява Брайс. И да се откаже от тазвечерния запой. — Май се е запътила към Пет рози.

Може би отиваше при братовчед си, за да разбере дали е научил нещо ново.

— Не я изпускай от поглед и бъди нащрек — нареди й той, макар да знаеше, че няма нужда.

Наоми беше един от най-опитните воини, които някога беше срещал, и никой не можеше да й се опъне. Зърнеха ли стегнато сплетената й черна коса, цветните татуировки по ръцете й и множеството оръжия по мускулестото й тяло, повечето хора избягваха да й се пречкат. Може би дори Брайс щеше да й се подчини, ако Наоми й беше наредила да не мърда от апартамента си.

— Изпрати ми координати — каза й Хънт.

— Дадено.

Връзката прекъсна.

Хънт въздъхна.

— Трябваше да се досетиш, че така ще стане, приятел — каза Виктория.

Той прокара ръце през косата си.

— Аха.

Исая отпи от бирата си.

— Защо не я оставиш на Наоми?

— Имам чувството, че двете просто ще се сдружат, и после ще се чудя как да укротявам диващината им.

Вик и Исая се засмяха, а Хънт остави един сребърен знак на бара. Виктория вдигна ръка да възрази, но Хънт не й обърна внимание. Макар че бяха роби, можеше сам да си плати питието.

Исая вдигна бирата си за поздрав, а Виктория му се усмихна разбиращо и Хънт си запроправя път към изхода на претъпкания бар. Джъстиниън, който играеше билярд в дъното, му махна за довиждане. Хънт никога не ги беше питал защо предпочитат тесните улични барове пред просторните клубове по покривите на високите сгради, където ходеха повечето ангели. Явно и тази вечер нямаше да разбере.

Всъщност не се учудваше, че Брайс е хукнала нанякъде. Изненадваше го само, че се беше забавила толкова.

Отвори си с рамо стъклената врата с оловен обков и излезе на задушната улица. Отпред шепа клиенти на заведението пишеха на дъбови бурета, превърнати в маси, а групичка шумни метаморфи — вълци или някакви големи котки — пушеха цигари.

Хънт сбърчи нос заради вонята, която го последва дори като се изстреля в небето, и се намръщи още повече, виждайки облаците, прииждащи от запад. Вятърът вече носеше тежкия мирис на дъжд. Фантастично.