Дом на пръст и кръв

— Да — съгласи се Хънт. — Всички са гадняри.

Неговото минало вероятно беше по-тежко. Много по-тежко.

Два века на робство, бегло прикрити като извратен път към изкупление. Сделката с Мика, облекчена или не, си оставаше позор за него.

Брайс се насили да хапне от разкиснатата си зърнена закуска. Да попита нещо, каквото и да било, колкото да поразчисти главата си.

— Сам ли си измисли псевдонима? Сянката на Смъртта?

Хънт остави лъжицата.

— Приличам ли ти на някой, който изпитва нужда от прякор?

— Не — призна Брайс.

— Наричат ме така заради професията ми и защото съм добър в нея. Въпреки че просто изпълнявам заповеди. — Той сви рамене. — По-правилно е да ми викат Роб на Смъртта.

Тя прехапа устна и си гребна още лъжица.

Хънт се прокашля.

— Знам, че днес ти беше трудно. И въпреки че в началото не го показвах, Куинлан, се радвам, че те назначиха по случая. Справяш се… страхотно.

Тя прикри чувството, което й донесе похвалата му, как вдигна мъглата, спуснала се върху нея.

— Баща ми беше капитан в Двайсет и пети легион. Прекарал и трите години от военната си служба на фронта. Понаучил ме е това-онова.

— Знам. Не че те е учил. Но знам за баща ти. Рандъл Силаго, нали? Той те е научил да стреляш.

Тя кимна, обзета от странна гордост.

Хънт продължи:

— Не сме се били заедно, но чух за него последния път, като ме изпратиха на фронта, преди около двайсет и шест години. Бил уникален снайперист. Той какво мисли за…

Хънт махна с ръка към нея, към града около тях.

— Иска да се прибера у дома. Наложи ми се да изляза на тепиха с него, буквално, за да спечеля правото да постъпя в Университета на Лунния град.

— Физически си се борила с него?

— Да. Каза, че само ако успея да го поваля, ще приеме, че съм способна да се отбранявам в града. Оказа се, че съм била по-добра ученичка, отколкото си е мислил.

Гърленият смях на Хънт погъделичка кожата й.

— И те е научил да стреляш със снайпер?

— И с пистолети. И да боравя с ножове и мечове.

Но Рандъл беше експерт по огнестрелните оръжия. Обучаваше я безмилостно, ден след ден.

— Стреляла ли си извън тренировките ви?

— Когато ми се е налагало — отвърна дрезгаво тя.

Не че имаше значение.

Телефонът й извибрира. Тя прочете съобщението от Джесиба и простена.

Един клиент ще дойде в галерията до половин час. Бъди там, или ще изживееш остатъка от живота си като полевка.

Брайс остави лъжицата си, усещайки погледа на Хънт, и започна да пише:

Ще бъда…

Джесиба изпрати ново съобщение, преди Брайс да довърши отговора си:

И къде са документите от вчера?

Брайс изтри написаното и започна да пише наново:

Ще ги…

Още едно съобщение от Джесиба:

Да са готови до обяд.

— Някой е ядосан — отбеляза Хънт, а Брайс направи физиономия, грабна купата си и я отнесе в мивката.

Съобщенията продължиха да прииждат и по пътя към галерията, заедно с още няколко заплахи за преобразяване в разни жалки твари, което говореше, че някой наистина беше ядосал жестоко Джесиба. Като стигнаха до вратата, Брайс отключи железните и магическите ключалки и каза с въздишка:

— Май днес е по-добре да останеш на покрива. Сигурно ще ме наблюдава на камерите. Не знам дали преди те е виждала вътре, но.

Той я плесна по рамото.

— Схванах, Куинлан — увери я тихо и кимна към отворената входна врата, отвъд която се виждаше как Сиринкс вече драска по вратата на библиотеката, поздравявайки с мяукане Лехаба. — Ще дойда да ви проверя по-късно — каза той.

Брайс не се и съмняваше, че ще я изчака да заключи вратата, преди да излети към покрива. След петнайсет минути получи съобщение от него:

Исая иска мнението ми за друг случай. Тръгвам натам. Джъстиниън поема поста ми. Ще се върна до няколко часа.

Тя му отговори:

Готин ли е Джъстиниън?

Кой е перверзникът сега?

Устата й се разтегна в усмивка.

Пръстите й подскачаха по клавиатурата, докато му пишеше отговор, когато телефонът й иззвъня. Тя въздъхна и го вдигна до ухото си.

— Защо още не си готова за клиента? — попита Джесиба.

Тази сутрин беше същинско бедствие, мислеше си Хънт, застанал на покрива на галерията часове по-късно. Да, бяха хванали Сабин в лъжа и по всичко личеше, че тя е убиецът, но… Дявол да го вземе! Не беше очаквал всичко това да се отрази толкова зле на Куинлан, макар и да знаеше, че Сабин я мрази. Не беше подозирал, че и другите вълци са настроени срещу нея. Не биваше да я води там. Трябваше да отиде сам.

Тези мисли не го напуснаха часове наред.

Накрая погледна дали някой не прелита в небето над покрива, и отвори видеозаписа от архивите на 33-ти. Някой вероятно беше извадил краткия материал, за да види малко повече от демона, не само крак или нокът.