Дом на пръст и кръв

— Вземала си доста глупави решения в живота си, Брайс, но никога не съм те смятал за глупава. Тя те иска мъртва.

Още едно потвърждение на съмненията им.

Думите му скъсаха нещо в нея.

— Омразата е взаимна. — Тя посочи към портата, неспособна да сдържи гнева си след прозрението, че всичко сочеше към Сабин. — Конър би се срамувал от теб, ако видеше, че сте дали такава власт на Амели. Че приемаш толкова гнусно същество за своя алфа.

Върховете на острите му нокти се подадоха от кокалчетата на пръстите му.

— Повече никога не изричай името му.

— Върви си — заповяда му тихо Хънт.

По крилете му пълзяха светкавици.

Итън изглеждаше готов да изтръгне гърлото му, но Хънт последва Брайс и излязоха заедно на слънчевата улица. Тя не посмя да погледне Амели и глутницата й, които им се присмиваха злобно от портата.

— Ти си боклук, Куинлан! — извика Амели, като минаваха покрай тях, и приятелите й се разсмяха гръмко.

Брайс нямаше сили да погледне дали и Итън се смее с тях.

44

— Сабин излъга, че Даника не е била в храма. Но ни трябва сериозен план за залавянето й, ако наистина тя призовава демона — каза Хънт на Брайс, докато обядваха двайсетина минути по-късно.

Ангелът погълна цели три купи със зърнена закуска, но тя побутваше с лъжица екструдирания ориз, плаващ в нейната купа. Нямаше никакъв апетит.

Не беше продумала и дума по целия път към апартамента, използвайки цялото време да укроти нервите си.

— Омръзна ми да чакам. Просто я арестувай.

— Тя е неофициалният управник на Лунната гора и почти прим на вълците — изтъкна Хънт. — Трябва да сме предпазливи. Иначе последиците може да са катастрофални.

— Аха.

Брайс пак зачопли храната в купата си. Искаше й се да беснее, да се върне в Бърлогата и да удуши онази шибана кучка. Тя стисна зъби. Още нямаха вести от Тарион и Рун.

Хънт почука с пръст по стъклената маса, претегляйки изражението й. Но после, за щастие, смени темата.

— Разбирам защо Итън се държи така с теб, но какъв й е проблемът на Амели?

Брайс отвърна:

— Не видя ли съобщенията от телефона ми онази нощ? След като изтекоха, всички вестници ги публикуваха на първата си страница.

Хънт застина.

— Да — каза тихо. — Видях ги.

Тя сви рамене, бъркайки зърнената закуска с лъжица.

— Амели си падаше по Конър. Още от малка. И май още не го е забравила.

— Ясно.

— А… знаеш за нас с Конър.

— Да. Съжалявам.

Мразеше тази дума. Беше я чувала толкова пъти, че направо я ненавиждаше.

— И вероятно като е видяла съобщенията ни от онази нощ, най-сетне е осъзнала защо той не е отвръщал на чувствата й.

Той свъси вежди.

— Но минаха две години.

— Е, и?

Времето определено не беше излекувало и нея самата.

Хънт поклати глава.

— И хората още говорят за онези съобщения?

— Естествено. — Тя изсумтя и също поклати глава. — Просто напиши името ми в интернет, Аталар. Наложи се да закрия всичките си профили в мрежата. — Стомахът й се сви при мисълта и старата паника отново стегна всеки мускул, всяка вена в тялото й. Беше се научила да овладява това чувство, но не напълно. — Всички ме мразят. Буквално ме мразят. Едни вълци дори написаха песен за мен и я пуснаха в интернет. Кръстили я бяха „Току-що палувах в една тоалетна, не казвай на Конър“. Запяват я всеки път, като ме видят.

Лицето му се вледени.

— От кои глутници?

Тя поклати глава. Само като зърна убийственото му изражение, реши, че не бива да му казва.

— Няма значение. Всички са гадняри.

Вече се беше уверила в това. Поне повечето бяха гадняри и градът гъмжеше от тях.

Понякога се чудеше как ще реагират, ако знаеха, че преди две зими някой изпрати в апартамента й хиляда листа с принтирания текст на песента и импровизирана обложка на албум, съставена от снимките, които си беше направила онази нощ. Ако знаеха, че се е качила на покрива, за да ги изгори, но вместо това застана на ръба. И се чудеше какво ли щеше да стане, ако Хвойна не се беше обадила случайно, за да провери как е. Точно когато Брайс се изправи пред парапета.

Само онзи приятелски глас от другата страна на линията й попречи да се хвърли от покрива.

Хвойна я задържа на телефона, бърборейки неспирно, докато таксито й не спря пред сградата. Не затвори, докато не се качи на покрива при Брайс, където се посмяха заедно. Беше знаела къде да я намери, защото в даден момент Брайс измърмори несъзнателно, че си седи на покрива. И вероятно се беше спуснала към нея заради празния й глас по телефона.

Хвойна й помогна да изгорят всички копия на песента, а после слязоха в апартамента и гледаха телевизия в леглото, докато заспаха. През нощта Брайс стана да спре телевизора и да отиде до тоалетната, а като се върна, Хвойна я чакаше будна.

Приятелката й не я остави цели три дни.

Никога не говориха за тази случка. Но Брайс се чудеше дали Хвойна е казала на Фурия, че всичко е било на косъм, че едва е успяла да я задържи на телефона, без да се издаде, че препуска към нея, усетила, че нещо не е наред.

Брайс не обичаше да мисли за онази зима. За онази нощ. Но до края на живота си щеше да е благодарна на Хвойна за предчувствието й — за любовта, която не й бе позволила да допусне ужасно глупава грешка.