Дом на пръст и кръв

Думите пресъхнаха в гърлото на Брайс, докато съзерцаваше бледото лице, фините ръце, преплетени върху дъбовото бюро, тесните рамене, прикриващи огромна сила. Ако Даника беше необуздан пожар, майка й беше същински ледник. А ако наистина Сабин я беше убила, ако беше отговорна за всичко това.

В главата на Брайс се надигна жесток грохот.

Хънт явно усети паниката й, надуши я, защото пристъпи към нея, оставяйки Итън в коридора, и каза:

— Искаме среща с прима.

В очите на Сабин пламна злоба.

— Относно?

— Относно убийството на дъщеря ти.

— Не се бъркайте в наши работи — изрева Сабин и стъклените елементи на бюрото й издрънчаха.

Жлъчка прогори гърлото на Брайс и тя напрегна всички сили да не й се нахвърли с боен вик.

Крилото на Хънт я докосна по гърба — наглед небрежен жест, чиято топла нежност обаче я успокои. Даника. Щеше да го направи заради Даника.

Очите на Сабин пламнаха.

— Къде е мечът ми, дявол да те вземе?

Вместо да й отговори, вместо да й изръмжи, че мечът винаги ще принадлежи на Даника, Брайс заяви:

— Получихме информация, според която Даника е била на пост в Храма на Луна в нощта, когато е откраднат Рогът. Трябва ни потвърждение от прима.

Брайс не вдигаше очи от килима — олицетворение на страха и разкаяното покорство, — позволявайки на Сабин сама да изкопае гроба си.

Сабин попита:

— Какво общо има това със смъртта й, мамка му?

Хънт отговори спокойно:

— Проучваме всички занимания на Даника, преди кристалосът да я убие. С кого се е срещала, какво е възможно да е видяла или направила.

Поредната стръв: за да проверят реакцията й към породата на демона, при положение че още не беше обявена публично. Сабин дори не мигна. Сякаш вече я познаваше — вероятно защото тя бе призовавала кристалоса през цялото време. Но може и просто да не я интересуваше. Тя изсъска:

— Даника не беше в храма онази нощ. Нямаше нищо общо с кражбата на Рога.

Брайс устоя на импулса да затвори очи заради лъжата, която потвърждаваше всичко.

Ноктите на Сабин се удължиха, впивайки се в бюрото.

— Кой ти каза, че Даника е била в храма?

— Никой — излъга Брайс. — Май тя ми спомена, че…

— „Май"? — процеди презрително Сабин, имитирайки с писклив глас Брайс. — Трудничко е да си спомниш, нали? Все пак си била надрусана, пияна и са те чукали непознати.

— Прав беше — пророни Брайс, въпреки че Хънт изръмжа. — Това е грешка.

Без да му даде възможност да възрази, просто се завъртя на пета и тръгна към вратата, останала без дъх.

Нямаше представа как задържа гърба си прав, а съдържанието на стомаха си — вътре в него.

Чу смътно, че Хънт тръгва след нея. Не намери сили да погледне Итън, който ги чакаше до отсрещната стена на коридора.

На слизане по стълбите не срещна погледа на никого от вълците, с които се разминаваха.

Знаеше, че Итън върви след тях, но не я интересуваше, не я интересуваше.

— Куинлан. — Гласът на Хънт прониза мраморното стълбище. Тя слезе по още цял ред стъпала, преди ангелът да повтори: — Куинлан.

Този път тонът му беше достатъчно остър, че да я спре. И да погледне през рамо. Очите на Хънт обходиха лицето й — пълни с тревога, не с триумф, задето бяха спипали Сабин в лъжа.

Итън обаче застана помежду им насред стълбището и нареди с каменен поглед:

— Кажете ми защо сте дошли.

— Секретно е, задник — провлачи Хънт.

Ръмженето на Итън прокънтя между стените.

— Убийствата започнаха пак — отговори тихо Брайс, съзнавайки колко камери ги наблюдават и че Мика не искаше да се разчува. — Опитваме се да разберем защо и кой стои зад тях. Досега са три. Извършени по същия начин. Внимавай. Предупреди и глутницата си.

Лицето на Итън остана неразгадаемо. Това беше едно от ценните му умения в сънбола — способността да не издава следващите си ходове на опонента. Беше блестящ и самонадеян играч, заслужил горделивостта си с дълги часове на тренировки и строга дисциплина.

Изражението му се задържа все така студено.

— Ще кажа, ако чуя нещо.

— Да ти дадем ли телефонните си номера? — попита хладно Хънт.

Итън сбърчи горната си устна.

— Имам нейния. — Брайс се мъчеше да задържи погледа му, особено като я попита: — Този път ще благоволиш ли да отговориш?

Тя се завъртя и продължи с бърза крачка надолу по стълбището към фоайето.

Примът на вълците говореше с рецепционистката, приведен над бастуна си от секвоя. Дядото на Даника вдигна сбръчкано лице към нея и Брайс спря внезапно пред него.

Топлите му кафяви очи — очите на Даника — се взираха в нея.

Старецът я посрещна с тъжна и добродушна усмивка. Която я прониза по-надълбоко от всички подигравки и злобни коментари.

Брайс успя да сведе глава в поклон, преди да изхвърчи през стъклените врати.

Стигна до портата, без да се натъкне на друг. И почти излизаше на улицата, когато Итън я настигна, следван плътно от Хънт. Вълкът каза:

— Ти не го заслужаваше.

Все едно извади ножа, който Брайс знаеше, че държи в ботуша си, и я наръга в гърдите.

— Знам — програчи тя.

Вълчетата още си играеха, подскачаха из високите треви. Той кимна към втория етаж и прозореца на Сабин с изглед към зеленината.