Дом на пръст и кръв

След смъртта на Конър се беше отписал от Университета на Лунния град. Беше спрял да играе сънбол. Брайс знаеше, защото една вечер, два месеца по-късно, хвана мач по телевизията и коментаторите още го обсъждаха. И нито треньорите му, нито приятелите му, нито членовете на глутницата му не бяха успели да го убедят да се върне. Беше изоставил любимия си спорт, без дори да погледне назад.

Брайс го беше виждала за последно няколко дни преди убийствата. Последната негова снимка, която имаше, беше от онзи мач на стадиона, когато Даника го беше снимала на терена. Същата, пред която снощи се изтезава часове наред, подготвяйки се за изпитанието на сутринта.

Двамата имаха стотици снимки заедно отпреди това. Още си стояха в телефона й като кошница със змии, готови да я ухапят, ако вдигнеше капака.

Жестоката усмивка не изчезна от лицето на Итън, докато затваряше вратата след тях.

— Примът е легнал да подремне. Сабин ще ви посрещне.

Брайс надникна към Хънт, който й кимна леко. Всичко вървеше по план.

Тя усещаше дъха на Итън зад гърба си, докато вървяха към стълбището, водещо към кабинета на Сабин един етаж по-нагоре. Хънт явно също усещаше близостта му, защото допусна достатъчно светкавици по ръцете и китките си, че младият вълк да изостане с крачка.

Поне за това бяха полезни алфа-задниците.

Итън не си тръгна. Явно щеше да ги съпровожда и да ги изтезава мълчаливо през целия мъчителен път.

Брайс знаеше всяка стъпка към кабинета на Сабин на втория етаж, но Итън все пак реши, че трябва да ги води: нагоре по внушителното варовиково стълбище, белязано с толкова драскотини и пукнатини, че вече никой не си правеше труда да ги оправя; оттам по високия слънчев коридор с изглед към оживената улица отвън; и накрая до протритата дървена врата. Даника беше отраснала тук — и се беше изнесла веднага след постъпването си в университета. А след като завърши, идваше само за официални събития и празници на вълците.

Итън вървеше с небрежна походка. Сякаш усещаше колко й е трудно на Брайс, и искаше да се измъчва възможно най-дълго.

И тя предполагаше, че го заслужава. Знаеше, че го заслужава.

Опита да потисне спомена, който просветна в съзнанието й.

Двайсет и едно пропуснати обаждания от Итън през първите няколко дни след убийствата. Поне пет гласови съобщения. На първото, няколко час след случката, ридаеше панически:

Вярно ли е, Брайс? Наистина ли са мъртви?

Следващите преминаваха към тревога.

Къде си? Добре ли си? Звънях по всички големи болници и не си вписана никъде, никой нищо не ми казва. Моля те, обади ми се.

Последното гласово съобщение от Итън излъчваше само леден студ.

Инспекторите от легиона ми показаха всичките ти съобщения. Конър ти е казал, че те обича, и ти най-накрая си се съгласила да излезеш с него, а после си се изчукала с някакъв непознат в тоалетната на „Гарвана"? Докато брат ми е умирал? Възможно ли е да си толкова долна? Не идвай на Отплаването утре. Не си желана.

Тя не му отговори. Не го потърси. Нямаше сили да го погледне в очите. Да види скръбта и болката там. Предаността беше най-ценената сред всички черти от вълчия характер. Според глутницата двамата с Конър неизбежно щяха да се съберат. Направо ги считаха за двойка. Беше само въпрос на време. Предишните й забивки нямаха значение, защото още не бяха обявили нищо официално.

Но след като той най-сетне я покани на среща и тя прие…

Пиши ми, като се прибереш, за да съм спокоен.

Гърдите й се свиваха все повече и повече, стените се приближаваха, притискаха я…

Тя се насили да вдиша дълбоко. Така да напълни дробовете си с въздух, че ребрата й едва да ги удържат. И да го изпусне съвсем докрай заедно със свирепата паника, прогаряща цялото й тяло като киселина.

Брайс не беше вълк. Не играеше по техните правила на ухажване. И се беше уплашила от онова, което предполагаше срещата с Конър. А Даника определено не я беше грижа дали Брайс ще се отдаде на поредната безсмислена свалка, но... Брайс така и не събра смелост да обясни всичко това на Итън, след като прочете и изслуша съобщенията му.

Въпреки това ги запази. И ги прослушваше като основна част от емоционалната спирала за борба с депресията си. Кулминацията, разбира се, винаги бяха последните глуповато ведри съобщения на Даника.

Итън почука на вратата на Сабин и я отвори широко, разкривайки слънчев бял кабинет с изглед към буйната зеленина в сърцето на Бърлогата. Сабин седеше на бюрото си и русата й коса почти сияеше на светлината.

— Много нагло от твоя страна да се появиш тук.